Ако не сте запознати с марката Abercrombie, е време да го сторите, преди децата ви да ви изненадат, което вероятно ще е съвсем скоро. Това може да стане на много места в Европа, както и, разбира се, в Ню Йорк, но аз ви предлагам да отделите време за нея в Париж.
Скандалът съпровожда марката постоянно. Той всъщност е сърцето на тяхната маркетингова стратегия. Изпълнителният им директор Майк Джефрис е едно чудовище, което редовно се появява из медиите с изявления като това, че в магазините им има място само за красиви хора. Дразнещо, особено когато не си красив, за да го кажеш. Тяхната цел е да инвазират съзнанието на всички тийнейджъри по света и да го стегнат в тесен корсет. Не само преносно, но и буквално. Abercrombie не произвеждат размери над 10, защото смятат, че над този размер момичето не е достатъчно cool, за да носи тяхната мярка. [[quote:0]] Въпреки всички гадости и обиди, включително расистки, които Abercrombie отправят към сериозна част от човечеството, те не само че не потъват в забрава, а и се изкачват все повече! Армии младежи, вече и в Европа, са готови на много, за да се появят в клас, облечени в Abercrombie. Защо? Заради посланието, че това е ексклузивна марка за ексклузивни хора. Защото, ако си облечен с тази марка, си красив, успял, а и вече имаш пропуск за всяко парти. Инструментът им са цените и според мен те са истинският капан. Цените са достатъчно високи, за да се чувстваш "част от клуба", но и достатъчно ниски, за да може амбицирани младежи да изгладуват чифт дънки, тениска, яке, чантичка или гривничка. Каквото и да е, стига да има етикет с лос, за да ги направи част от селекцията на Abercrombie – красивите хора!
Ето защо, когато буквално се блъсваме в черно-златната им врата на "Шанз-Елизе" 3, решаваме да влезем и да видим "какво толкова". Аз изпитвам известно колебание дали да влезем, дали сме достатъчно cool. И ето ни в капана. Вече се чувстваме като загубеняците на класа, стъпваме предпазливо, сякаш ей сега успешните и красивите ще ни избутат навън. Дори сме готови да разтворим кесиите, за да докажем, че не е така! [[quote:1]] Вратата е в черно и злато, на входа ни очаква строен мъжки модел, който ни кани да влезем и прещраква брояча на влизащите точно като в дискотека. Минаваме през открит коридор от висок жив плет, стъпваме в бялата прашна настилка. Веднага след завоя е магазинът. Там ни чака висока черна порта, която ми напомня "Райските врати" на Гиберти от XV век. Пред нея стои друг модел - гол до кръста. После разбирам, че shirtless models са запазена марка на магазина. На влизане не ми е много ясно дали е редно или не да го снимам, затова щраквам, правейки се, че снимам портата (разбира се, че може да се снима, можете даже и да се снимате с него, ако желаете).
Първото нещо, което забелязвам, е, че подът е лъскав и черен, а белите стъпки, които оставям, сякаш цапат мястото нарочно. Ето защо отнякъде изникват други двама модели, чиято работа е да почистят, за да мога да вляза в тъмната златна пещера. Музиката е страхотна. Ритъмът създава настроение, а светлината е приглушена. Оглеждам се за питие, но никъде не виждам. Не виждам и някой да се интересува от цвета на дрехите тук, които са трудно разпознаваеми заради светлината. Мястото прилича на страхотен нощен клуб, не на магазин. Три етажа с вътрешни стълбища. Не е огромно. Всяко свободно от злато и дърво място е заето със стенописи – сцените са голи и мъжки, а цветовете са тъмни. Така светлите гребци, колоездачи, борци и другите красиви тела изпъкват по-добре. Младост, мускули, перчеми. В центъра има голяма статуя на мъж, а зад него можеш да се огледаш в дрешка и да възкликнеш yes!, ако нещо ти е по мярка. В огледалата изглеждам по-красива/слаба сякаш. Хм. [[quote:2]] Започвам да се оглеждам за аксесоарите. Парфюмите са изложени, но аксесоарите – не. Но мога да отворя спокойно всяко чекмедже и да разгледам. Което и правя. Не знам защо не виждам продавачи, но все пак засичам едно красиво момиче, работещо явно тук, което изчезва вдън земя веднага, щом ми отговори на въпроса, за да се появи две секунди след това на другия край на магазина до друг клиент, с когото вече разговаря. Пробвам някои страхотни аромати, разглеждам етикети – точно така. Мога да бъда в клуба Abercrombie, ако много настоявам. До мен има майка с двама тийнейджъри с блеснали очи. Ясно й е за какво става дума и няма смисъл да се съпротивлява, момчетата са в пещерата на Аладин и искат всичко и веднага.
Останалото е ясно – дънки, тениски, якета, блузи, рокли... нищо невиждано и нищичко наистина ексклузивно. [[more]] Правя още няколко снимки, разглеждам внимателно препарираната глава на лос в една ниша и започвам да търся мъжа си, когото намирам да танцува "тайно" между две маси с джинси. Той се интересува дали дискът се продава и някак отново се появява момичето, което работи тук. Мисля, че се телепортира или чете мисли. Не, не се продава. Жалко.
Излизаме разколебани. Отново щраква металният брояч. Знаем, че току-що прекрачихме прага на брилянтна маркетингова стратегия, хранеща човешката природа. Посрещането по дрехите е както никога валидно. Но за изпращането по ума съвсем не сме сигурни. Май така ще е занапред.
Малко по-късно свиваме по Avenue Montaigne с бутиците на големите моделиери артисти на XX век и Hôtel Plaza Athénée, пред който е паркирано истинско златно Lamborghini. Мъж в бяла ливреа помага на жена от друг свят с покупките. Сцена от филм. Стар филм. Бъдещето сякаш не е тук.
Прекъсваме разговора. Насреща ни е Айфеловата кула.
