Момичешки тайни

Борбата с хладилника - наръчник за гладни момичета

Време е за спешни мерки, с които да запазим нормалните си пропорции

Борбата с хладилника - наръчник за гладни момичета

Та думата ми е за хладилника, зареден с хиляди калории, мълчалив съюзник в борбата ми за оцеляване в условията на карантина. Но и враг на фигурата ми. Тиктакаща бомба със закъснител, която рискува да разкрие неподозиращата си мощ на източник на енергия, материализирана в n на брой добавени килограми под формата на пищни бедра, пухкави ръчички, розови пращящи бузи, яка дупара и мощна, налята като на кърмачка гръд (последното ми хареса).

"Всички ще станем като понички"

Една приятелка се пошегува, но това си беше смях през сълзи. Защото си представям как един ден, когато изляза от заключения си обор, ще приличам на огромна и клатушкаща се крава. Ще поема тежко-тежко към любимите си магазини в мола, за да се подложа на животоспасяваща шопинг терапия, а там всички закачалки с дрехи М ще ми се хилят в лицето като Хилда Казасян в журито на „Като две капки вода“. „Ти на къде? За теб най-малко XXL! За съжаление, нищо не остана...Големите номера свършиха. Елате за М след 2 години.“

Утехата е, че всички ще са като мен.

Както са казвали древните римляни: Commune naufragium omnium solatio est. Общото нещастие е по-леко.

Все още има време да вземем кардинални мерки, за да излезем от карантината в размер на животно от по-скромните клетки на зоопарка. Ако не на катеричка, поне на кафява мечка да не заприличам, не дай боже да ме повикат за продължението на „Слонът моя приятел“. Толкова сълзи съм изляла на него, че за денонощие пълня язовир „Студена“. Но това е друга тема...Затова аз и няколкото души, които живеят в мен – Гладният, Скучаещият, Лакомият, Суетният и Злият, се събираме на спешно заседание и

формираме кризисен щаб за преодоляване на ефекта от хладилника.

Има още...


 

Първо: Въвеждам ред за отварянето на хладилника. Непрекъснато чувам как горкият пищи, защото вратата му се отваря и затваря като вратата на автобус 72 в час пик. Изваждам светкавично една кутия със студена леща и я опразвам на мига. Мисля повече да не ям...

Второ: Провеждам разяснителна кампания на тема: „Колко храна е нужно да изядем дневно, без да се угояваме като гъска“. За целта си инсталирам електронен калкулатор на телефона. Лесно е, защото има пример как да си изчислим нужните за деня калории на база ръст, тегло и физическа активност. Меря се. Вкарвам си да данните и плача от резултата. Изяждам пакет със солети, докато проверявам дали не е станала грешка. На гърба пише 374 калории. Остават ми още 1 400 за деня. Решавам да си ги взема наведнъж, че да се свършва с тази мъка.

Трето: Слагам на вратата на хладилника своя снимка по бански, на която приличам на Афродита, излязла от вълните. Това ме мотивира до степен, че без причина започвам да клякам между печката и миялната машина. Синът ми поглежда мен, после снимката на хладилника, и пита коя е тази какичка. Не мога. За да не припадна, дояждам корнфлейкса на детето от закуска. Поне е "био".

Четвърто, но не последно: обявявам темата за храна – какво сме сготвили или ще сготвим днес – за тема табу, чийто ефект е сравним с този на фалшивите новини. Ще си говорим за книги, изкуство и най-вече за времената, когато сме били толкова слаби и красиви, че се е налагало да отстраняваме обожателите си подобно на чистачка на предното стъкло на колата. Всеки път завършваме разговора с групово изпълнение (за телефона – дует) на песента „Дано, дано, дано....“ на Богдана Карадочева. Сещате се. Говорим за времената, когато ще извадим токчетата, ще облечем новите рокли, ще сложим червилото и „ще настане „такъв живот, че само си викам“ – ДАНО!

 

Тери Пратчет: "Никой не полудява по-бързо от нормалния човек"