ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Как да тренираме у дома: Част 1

Как да тренираме у дома: Част 1

Снимки: Pinterest

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Случвало ли ти се е много да искаш да спортуваш, но да си изправена пред редица невъзможности: нямаш време да отидеш до залата, не знаеш какво да правиш в нея, часовете на груповите занимания не пасват на графика ти и други трудности, които превръщат спорта в нещо далечно и недостижимо? Ако да – ставаме две.

Бяха минали около две години, откакто за последен път излязох през вратата на залата по кикбокс и никога не се върнах. А аз още си живеех с представата, че съм същото спортно момиче, каквото бях, когато всеки ден тренирах. Докато един планински преход не ми показа колко пагубно се е отразило заседяването и прекъсването на тренировките върху издръжливостта и силата ми. Беше кофти. Когато представата и действителността се сблъскват, винаги е кофти.

А пък да знаете колко неприятно е, когато в представата си вървиш рамо до рамо с красивия младеж нагоре по чукарите и с нищо не отстъпваш на крачките му, обаче в действителността все още се влачиш някъде долу в ниското и от време на време един свеж глас ти подвиква в далечината: „Хайде де, офлюф.

Егото ми го преживя много драматично. А аз съм Овен. Само по себе си това казва много. От онзи момент на яд и бяс изминаха четири години, но не са минали повече от три дни без да спортувам (с изключение на месец по принуда, заради разни болежки). И така, реших, че ще покорявам върхове. Всякакви.

Основният въпрос, който си зададох тогава, беше „откъде да започна“. Споделих с моя близка и тя ми изпрати линк към няколко тренировки. Проблемът беше, че изобщо не знаех за кои мускули говори инструкторът, къде и какво натоварване трябва да усетя. Ядосах се сама на себе си. Мразя да не разбирам нещо, с което съм се захванала,  съответно последва сериозно четене. В същото време гледах онлайн клипове, които показват правилната техника на базовите упражнения. Разбрах колко е важна позицията на тялото, правилният избор на тежести и съобразяването на натоварването с моето ниво на подготовка.

Да опознаеш тялото си, механиката му и начина, по който правилно да го натовариш е много важно, когато нямаш до себе си човек, който да те предпази от травми, виждайки че изпълняваш дадено упражнение неправилно.

Вярвам, че най-ефективният подход би бил серия от консултации с професионалист, който да покаже правилната техника на упражненията и да ни предупреди за възможните проблеми при невнимание. Но по онова време това беше непосилно за мен, затова посветих време да се самообразовам.

След като разбрах откъде да започна, последва въпросът „как да продължа“. Докато четях, разбрах колко е важно да тренираме мускулните групи балансирано. Разбрах също, че ми трябва стратегия, защото с „днес ми се тренират ръце“ няма да стигна доникъде. Така започнах да търся не отделни тренировки „за дупе“, „за корем“, „за ръце“, които да повтарям, а цялостни тренировъчни програми, които да са професионално структурирани и да ме водят към прогрес.

Обаче този прогрес никакъв го нямаше – или поне аз не го виждах. Беше зима, така че дали ще кача някой връх не беше обективен измерител (нито пък възможен). И като повечето момичета, които преди това са опитвали основно диети, останах силно разочарована от показателите на кантара (защото бях убедена, че за да качвам чукари, трябва да сваля и малко тегло, нали, по-лекичко да ми е).