Седим на вечеря няколко приятелки и въпросът изниква спонтанно: Добре ли е да търсим психологическа помощ? В течение на разговора установяваме, че всяка от нас е имала в една или друга степен вземане-даване с такъв специалист в някакъв етап от живота си. Любовна раздяла, смърт на близки хора, това са само част от моментите в живота, когато се замисляш за помощ от някой друг извън твоя роднински и приятелски кръг.

Лично аз храня недоверие и имам предразсъдъци към този вид помощ. Винаги съм смятала, че мога и трябва да се справям сама с проблемите си. От малка имам подчертан интерес към психологически книги и теории, затова усещам, че при евентуална среща ще подлагам терапевта на вид „изпит“, за да проверя колко точно знае. 

Винаги съм смятала, че мога и трябва да се справям сама с проблемите си.

В моето семейство досега никой никога не е търсил квалифицирана помощ и вероятно подсъзнателно се чувствам неудобно да говоря за собствените си проблеми пред напълно непознат човек.

Все пак животът е по-голям от всеки от нас. Затова, нарамила всички свои страхове и предразсъдъци, наскоро отидох на два сеанса. За мое учудване, човекът, на когото попаднах, успя да ги преодолее още в началото. Това потвърждава, че подобно на всички други отношения, и тук от основно значение е доверието. Още в началото терапевтът определи, че преживявам депресия от смъртта на майка ми, факт, който близките ми хора повтаряха в продължение на две години. Все пак да го чуя от чужд човек, за мен беше отрезвяващо.

С изненада разбрах, че изобщо не съм се справяла със ситуацията. Това напълно разби представата ми, че съм държала нещата под контрол. 

Къде е тънката линия на зависимостта от чуждото мнение и личната ни отговорност?

С други думи, моят опит от сеансите вече е напълно положителен. Някой ще каже, че не е достатъчно да си разбрал проблема с две посещения, и ще е прав. Определено не съм разрешила проблеми, трупани с години, но поне разбрах, че те реално съществуват и трябва да започна да ги обсъждам. И тук възниква един много важен въпрос: къде е тънката линия на зависимостта от чуждото мнение и личната ни отговорност? Перманентното ходене при психолози, терапевти, гурута, коучъри и т.н. не прилича ли на ходенето на врачки, така популярно и до ден днешен у нас?

Доколко е полезно да подложим отношенията си с другите на продължителна вивисекция? Не търсим ли отговорите извън себе си, един вид прехвърляме отговорността към някой по-умен и по-опитен, защото не можем да ги решим сами? И после: дори да знаем къде са проблемите ни и как да ги преодолеем, правим ли го наистина? Колко човека действително променят живота си и излизат от рутината и удобството на навиците? И ако малцина го правят, за какво ни служи знанието за съответната ситуация, което сме получили от сеансите? 

Проблемът на днешните хора е тяхната интелигентност.

Както казва един индийски мистик, проблемът на днешните хора е тяхната интелигентност. Някога семействата (особено в Индия) са наброявали 200-300 души, живеещи заедно. Родители, деца, братя и сестри, чичовци и лели, всички са живеели под един покрив. Постепенно дори там са започнали да се отделят: първо със семейството на мъжа, после само родители и деца, напоследък дори партньорите живеят отделно.

Всичко това, казва той, е защото с интелигентността идва неврозата. Днес не можем да понасяме никого и животът става труден и задушаващ във връзките и самотен и отчаян извън тях. Как може да се противостои на това, дори да имаш под ръка най-квалифицираната помощ? 

Вместо да се наслаждаваме на живота, непрекъснато го разчленяваме на части, за да търсим неговия смисъл...

Къде е балансът и дали с подобни анализи, регресии и хипнози не активираме именно неврозата, като вместо да се наслаждаваме на живота, непрекъснато го разчленяваме на части, за да търсим неговия смисъл?

Именно тук е ключовият момент. Когато става въпрос за терапия, винаги в главата ми изниква споменът за прекрасния Робин Уилямс в „Добрия Уил Хънтинг“. Истинската любов и грижа наистина лекуват раните за определен период, след което просто те пускат на свобода. Така че всеки трябва да решава за себе си дали и колко терапия му е нужна и да стиска палци човекът срещу него да е от тези лекари на тялото и душата, за които това е призвание.

Автор: Елена Къндева