Браво, браво, браво!

Да направиш успешен прочит на „Тютюн“ и то с театрална постановка и то след почти 100 години от епохата на романа, е повече от амбициозно начинание. Но спектакълът на Варненския театър "Стоян Бъчваров" под режисурата на Бина Харалампиева е висока класа изкуство!

Калин Врачански прави изключително силна роля в образа на Борис Морев, а партньорката му Диана Димитирова е истинско въплъщение на лекотата и финеса в ролята на Ирина. И макар образите да са избледнели от времето, когато четох романа в ученическите ми години, не е направен компромис с достоверността на разказа на едно от най-обичаните произведения на Димитър Димов.

Всъщност мислите, с които си тръгнах от салона, бяха повече за жената тогава и жената днес. Макар да е минал почти век и да е настъпил гигантски скок в развитието, основните теми за  дамите тогава и сега, остават все така болезнени, актуални и неразрешени.

Жената в плен на силата на мъжа, заслепена от тестостерон, но и задушена от схватката на властта, парите и успешните сделки. Колко от нас мечтаят за такъв мъж, който да може да премества планини, да постига невъзможното, а ние да му се възхищаваме с блясък в очите, докато той нежно ни гледа в очите? Да, но и тогава, и сега тези мъже са неуловими.

А жените-музи? Съществуват ли наистина? Защото до силните мъже са нужни също толкова силни жени, които да устоят на стихийната енергия и високите вибрации. Да си признаем – филмите, романите, илюзиите доста добре ни вменяват онази романтична представа за отношенията между силен мъж и крехка жена. Но Ирина не е такава. Тя е образована с професия лекар, възпитана, с природна елегантност, но копнееща за любов и истинска грижа, за отношение и съпричастност.

Но в целия спектакъл, както и в романа, тя се задушава от въздуха на „Никотиана“ – тютюнева империя, изградена от любимия й Борис, а в тяхната любов винаги има нещо по-голямо по между им: първо беше съпругата на Морев, след това работохолизма му, след това властта, алкохолът и накрая болестта му. Да си признаем – и в живота е така – мечтите често се припокриват с очакванията и макар да са минали 100 години, жените все още си оставаме от Венера, а мъжете от Марс. Жените искаме това, което мъжете не могат да дадат, просто, защото са мъже.

Освен красивият разказ и фантастична актьорска игра на целия състав, спектакълът беше празник и на естетиката – изключителна елегантност на цялата композиция. Стилно подредени семпли декори, които с лекотата на приплъзващия реквизит на релси сменяха сцените. Точно, както по ръба на бръснача се движи и Ирина от нежна, крехка студентка по медицина, която се плъзна до любовница, изкушена от влиятелен мъж от високото общество и невъзможната любов.

Минали са 100 г., но някои неща не са се променили. И тогава, и сега жените са правели впечатление с осанка, елегантност, впрочем – безупречни костюми на Свила Величкова и Ванина Цандева. Флуидните дрехи на Ирина от коприна, през тюл и дантела ще оцени всяка дама с отношение към красивото, а мъжките костюми бяха безупречно спазили кройките, модата и десените на периода.

Така че в красиво поднесения разказ от цели 2 часа и половина, забравих, че съм на театър и нито за миг не ми натежа. Сякаш гледах гладко монтиран филм от красивата царска епоха на предвоенна България, когато индустриализацията взема връх, в един период със силно немско влияние в икономиката, модата, културата.

А днешната жена – тя може толкова повече днес - да се издържа, да отглежда децата сама, да работи и дори да се конкурира с мъжете с кариера и умения. Може да носи рокли, но и костюм с панталон, може, каквото си пожелае, но не може да бъде щастлива без баланса с партньора.