ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Разбраха ли най-сетне мъжете, че "стоенето вкъщи" също е работа

Разбраха ли най-сетне мъжете, че "стоенето вкъщи" също е работа

В условията на карантина мъжете ни – тези доскорощни лъвове на Балканите, са притихнали до огнището като домашни котараци. Обули са чорапите на пингвини и блузата, спомен от бившо гадже и чакат да ги погалят. В спомените им отеква пукотът на далечни офис битки, когато те са били герои, спасявали са фирмата, а сега няма кой да ги похвали. Егото им е наранено. Мечтаят за времената, когато денят им започваше в 9 и свършваше в 5 и никой не ги следеше какво са свършили. Никой не ги кореше, че семейството иска грижи и те трябва да са споделени. Доскоро животът им течеше в удобното русло на мъжките работи, а досадните задължения оставаха за жените, тези мултифункционални роботизирани брънки в системата, които успяваха да се справят с всичко сами. А сега какво им става? Защо са навъсени и все мрънкат?

Условията на карантина се оказаха санаториум за едни и производствена поточна линия за други.

Във време, когато всички пренареждат приоритетите си и преразпределят задачите и ресурсите си, мъжете сякаш отказват да се солидаризират със системата. Усетили „жегата“, те мечтаят за деня, в който ще се върнат на работа. Защото там зависят само от себе си или от шефа, а вкъщи към тях са отправени поне няколко погледа с категорични желания. Това на мнозина им се струва повече от несправедливо. Оказва се, че чак сега разбират какво е едновременно да работиш и да се грижиш за домакинството. Нещо, което доскоро удобно бе спестено на силния пол. Само че с коронавирус наоколо няма мърдане, домът е тесен, шумът болезнен, четенето на книжки и гледането на сериали са лукс, отреден само ако живееш сам, при мама или нямаш деца.

В условията на карантина много мъже бяха разкрити, че за нищо на света не са готови да жертват собствения си комфорт в името на семейството.

Дори мисълта за това ги изнервя: да се занимаваш с децата, докато не ходят на градина или училище, да пазаруваш разумно и достатъчно често, защото храната е функция на скуката и хладилникът е винаги празен, да приготвиш обяда, докато жена ти има конферентна връзка с офиса си, да разбереш откъде се пуска пералнята и къде е четката за тоалетната... И най-вече – да проявиш мъжко великодушие и да потушиш страстите, да кажеш добра дума и на уморената си жена, и на разплаканите деца, да ги успокоиш и прегърнеш, вместо обиден да се затваряш в спалнята. Защото е най-лесно.

Всъщност бягството, съпътствано от задължителното сърдене, се превърна в запазена марка на обидения на карантината мъж.

Удобна поза и инвестиция в доброто психическо здраве. Вие се оправяйте!

Децата си вървят с майката е стара българска максима. С други думи, който има деца, да си ги гледа. Да, но трябва и да се работи. Повечето мъже, които познавам, открито се подиграват на опитите на половинките им да градят кариера. Обикновено аргументът е, че работата е „тъпа“ или за „смешни пари“. В същото време те отказват да поемат отговорност за издръжката на същата тази жена, която да може да влезе в ролята на домакиня. Пак по стара българска традиция въртенето пред печката и възпитанието на децата не се броят за работа. То си е нищоправене. Нещо като отворена позиция на трудовата борса, за която все няма кандидати, но жените са съгласни и на това, защото са отговорни същества. Защото оцеляват и продължават, вкопчени в този живот, благодарение на безпогрешния си усет да влизат в роли, да се грижат този свят да го бъде, защото е на техните плещи.

Жените всъщност са големите герои на кризата, а много мъже припознаха в тях заплаха за собственото си величие.

Те бяха детронирани. Събудиха се старите комплекси. И резултатът не закъсня. Семейството е в криза, а ескалиращите конфликти вътре в него, както и нарастващите случи на домашно насилие, са доказателство за безсилието на силните...

 

Влакът дерайлира: растат случаите на домашно насилие

 

Ако името ти е Аглика и е вдъхновено от разказ, не ти остава нищо друго, освен да повярваш в литературата като създател на най-добрите сюжети. Ако пък въпросната героиня е тръшната от чума, не ти остава нищо друго, освен да го вземеш за добра поличба... Като цяло съм оптимист за света и песимист за себе си. Страдам от прекалена емоционалност, която трудно прикривам с привидна дистанцираност. Смея...