„Хубавият ден започва с чай и завършва с вино!“ пише на витрината на едно чудно местенце в Пловдив. Аз не пия вино, но пък разбирам от чай и това е най-добрата чайна в която съм била, поне в България. Тя е едно от трите места, заради които винаги ще се връщам в Пловдив. И макар че и трите са достатъчно известни и очевидни с достойнствата си, аз си имам свои причини.

Къщата музей на Златю Бояджиев

Златю Бояджиев е художник енциклопедист. Не зная дали това определение съществува реално, но то му подхожда напълно. В края на миналата година ходих на изложбата на Питер Брьогел Старши във Виена – рекордна по посещаемост за Кунстхисторишес музея – и по този повод (преди, по време и след това) прочетох около сто пъти, подробно, как Брьогел Селския, както е прозвището му, е отразил бита на нидерландските селяни от своето време с детайли, които впечатляват и днес. Наистина Брьогел е гениален, картините му са потресаващи и на тях може да се разглеждат до безкрай поговорките на родината му, игрите на децата, селските празници и така нататък.

Същото и при Златю. Ето – около джамията са събрани цяла плеяда от хора, свързани с това вероизповедание по нашите земи – вярващи, дарители, просители, християни, зяпачи, кадъни с чадърчета, турци с фесове, българи „алафранга“, старци с чалми, инвалиди – изобщо съвсем брьогелов сюжет. Същото е и на хорото, където са се хванали млади и стари, всеки на своя си „танец“, до своите хора. А „коленето на прасе“, с палитра от лица, сред които кротко гледа и самият художник. И зимата на Златю е смразяваща и съвсем „брьогелова“ и познанието му за особеностите на българския бит е неизчерпаемо. А над стълбите в къщата му стои огромната картина на Орфей с животните, прастарата история на родния край. Когато синът ми беше малък, тези картини му изглеждаха като приказки и той ги помни и обича и до днес. Не че България като цяло е направила дори една стотна от усилията на Белгия, а после и на Австрия, да прослави своя художник и да накара хора от цяла Европа да пътуват, за да видят картините му.