ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Да оставим емоциите в града

Да оставим емоциите в града
Има някакво неудобство за мен като цяло в природата – дебнещ дискомфорт от всеки храст ме кара да поклащам всеки път глава в отрицание, когато някой ми предложи да прекараме уикенда на „някое диво място“. „Още никой не знае защо хората отиват на пикник, който им предлага само неудобства, когато е по-лесно и приятно да се храниш вкъщи“ пише Стайнбек в „На изток от рая“. Аз съм градско момиче и споделям мнението му.
 
А ако съчетаем пикника с плаж? Получава се подкупваща комбинация.
 
Така, решихме го – ще гоним диви емоции на непроходими, самотни плажове извън Варна. Стигнахме до най-южната част на града и продължихме. След още десетина, петнайсет километра вече бяхме до познато на местните място, а по снимките биха и направо назовали. За да стигнем до мястото, минахме през гориста местност, а по-късно и покрай газстанция, която също служеше за ориентир. Аз по принцип се губя, където и да се намирам, може би затова ме плашат недостъпните, „диви места". Приближавайки брега по вита и прашна пътека /„а това било офроуд, че какво му е хубавото?“/ - продължавах да си се сърдя на себе си че се съгласих да дойдем, се натъкнахме на обособен къмпинг, на който заварихме няколко коли. Явно бяха тук за уикенда, а може и за повече. Бързо намерихме място и за нашата кола и вече нищо не можеше да ни препречи пътя към морския бряг. Настроението се приповдигна.
И тогава се озовахме там – насред блаженството.
 
Дали заради трудното му достигане или заради отдалечеността от града – беше почти ненаселено и леко пусто. Кръстих мястото наум „Синята лагуна“, на онзи много стар и далечен филм с Мила Йовович. Далеч от градската шумотевица, кътче природа от два вида – море и гора, което носи представата за потапяне в тишина. Затворих за миг очи. Не съм го изпитвала на нашето Черноморие от много време насам. Не и толкова спонтанно. Никой плаж на нашето море не носи усещането за онзи самотен остров, който все си представяме, че отиваме и там доволно черпим слънчеви лъчи и се наслаждаваме на водната шир, необезпокоявани от никого.
 
Такива плажове съм виждала в Гърция – с прозрачна, чиста вода, наподобяваща планински поток. Безлюдни и тихи. Спокойствие и опиянени сетива, които най-сетне могат да почиват. Празни заварих преди години и плажовете в Испания. За такива не може да става и дума у нас. Те винаги са „по шевовете“. На тях сме пренесли всички земни пороци и най-вече безкрайната суета. Върху тях сме построили кули на непреодолимата нужда от това да бъдем забелязани и дори посочени с пръст. Кули на суетата. Отдавна сме забравили за какво ходим „на почивка“ и отдавна не даваме не само отмора на тялото си, но и на същността ни. „В какво се състои щастието? Бял пясък, синьо небе, солена вода. Водата, Въздуха, Живота“, както казваше Perrier.“ /Бегбеде/
 
Не съжалих за миг, че съм там. Всъщност интересно може да ни бъде всичко, стига да не подхождаме с предубеждение още преди да сме го опитали. Както често напомня Балзак, че за жената животът без емоция е непоносим. А ние отдавна пулсираме именно в тази емоция, нужна ни е Синята лагуна за отдих и релакс.