Днес. Днес е денят, в който ще шнорхелирам в открито море. Напомням, че аз плувам едва-едва, а когато нямам дъно, не плувам. Страх. След като два дни съм правила опити в плитки води, подкрепена от надуваеми ръкави, и съм се научила (трудно) как се слагат маска и шнорхел, отивам на тур към дълбоките красиви води на Карибско море.
Ето как изглежда сутринта на големия ден:
- тъмни, гръмотевични облаци;
- дъжд;
- бурно недружелюбно море.
Ето как изглеждам аз:
- олицетворение на паниката;
- отказваща да комуникира и да говори;
- нервна.
На лодката освен капитана ще се качим още четирима души - аз, Слав и друга двойка. Стоим около 40 минути под една стряха, за да чакаме евентуалното оправяне на времето. Дъждът не спира, времето не се оправя и противно на надеждите ми турът ще се състои.
Връчват ни плавници, маски, шнорхели. Качваме се в лодката. Аз съм като призрак и мълчаливо изпълнявам команди от рода на „Седни“ и „Сложи си плавниците“. На въпроси като „Как си?“ и „Вълнуваш ли се?“ предпочитам да не отговарям. Лодката потегля.
Е, сега вече изпадам в див ужас. Морето е страшно, бурно и тъмно. Духа вятър, вали ситен дъжд и става студено. Брегът постепенно се отдалечава и просто изчезва. Спираме. Хората развълнувано започват да се подготвят и след три минути вече са се метнали във водата. Оставам сама с капитана. Предварително съм помолила за спасителна жилетка и той ми я слага. Казва ми: „Хайде!“. Намирам сили да се приплъзна във водата. Капитанът също скача и повежда групата нанякъде. Слав плува около мен и ме чака. Ужас! По средата на черно бурно море съм, пляскам немощно с ръце и крака, а вълните ме лашкат нагоре-надолу.
Групата се отдалечава, виждам в далечината главите им, а аз не мога да помръдна. Опитвам се посредством нерафиниран кучешки стил на плуване да ги последвам, но нищо не става. Изморявам се, задъхвам се, панирам се. В този момент Слав влиза в ролята на спешна помощ, психолог и учител по плуване едновременно. След като първоначално ме напътства как да успокоя дишането си, ми разяснява това-онова за движенията на краката, ръцете и позицията на главата ми. Добре. Пробвам. Потапям се. Виждам дъното на 3-4 метра под мен. Красиво е. Започвам да се придвижвам. Групата ни изчаква и скоро се присъединяваме към тях. Капитанът ме пита как съм. Вдигам неуверен палец. Още съм супер изплашена, но вече мога да се движа, което е грандиозно постижение. Следващият половин час ми е мъгла.
Втората ни спирка е при потънал кораб. Вече съм доста по-уверена и започвам да наблюдавам и да виждам. Корабът е обвит в разкошен, шарен растителен и животински свят, какъвто съм виждала по Discovery. Около мен кипи живот, а аз съм там и плувам с раирани рибки около възхитителни корали и водорасли. Не съм си представяла, че мога да го направя. Не знам колко оставаме тук, но постепенно ме обзема еуфория. Възхитена и очарована съм. И съм горда със себе си.
Третата ни спирка е при акулите. След като съм преодоляла ужаса си от тъмно море, ясно изразени вълни и дълбочини над 3 метра, акулите въобще не ми се виждат толкова плашещи. Плюс това капитанът ни обяснява, че ще се срещнем с nurse sharks, които не нападат хора. Отваря една кофа, а вътре - кървави парчета месо. Започва да ги хвърля във водата и след 45 секунди се появяват перките. Шест-седем броя перки заобикалят лодката и притежателите им започват да се хранят. Следващата реплика на капитана е: „Влизаме!“. [[more]] Така. Влизаме значи. Хубаво. Аз днес съм смела, колко му е да се метна при акулите, обядващи с кърваво месо на един метър от мен. Спускам се предпазливо във водата. Замръзвам. Но този път не е от страх. От възхищение е. Много са впечатляващи. Огромни красиви риби с кафяв, пясъчен отенък. Плуват грациозно около лодката и не изглеждат никак агресивни или притеснени. Явно са свикнали с хора. Гледам и не мърдам. Нося се по повърхността на водата и ги разглеждам. Появява се нова акула, много по-голяма от другите. Според мен е около 2.5 метра. Красива е. Прилича на царица. Движи се бавно и спокойно, заобиколена от свита от дузина дребни рибки.
Преди последното гмуркане капитанът ни гощава с обяд. Приготвил ни е сандвичи, различни плодове и фанта. Времето продължава да е ветровито и ни е студено, понеже сме мокри. Обаче е толкова хубаво! Хапвам си ананас и си пийвам фанта, загърната във влажна кърпа. Гледам смело напред, вятърът брули мокрото ми лице и с учудване забелязвам как парализиращата паника от сутринта е отстъпила място на вълнението и красотата, които ми се случват. Очаквам превъзбудена последната ни спирка.
Скачам във водата първа! Плуваме около коралови рифове. За мен това е подземно тайно царство. Стигаме до стена, осеяна с корали и след нея - пропаст. Много е дълбока - поне 20-25 метра. Трябва да прекосим пропастта и да минем на отсрещната страна. Тук отново притеснението ми се връща и ме хваща за гърлото. Този път се стягам бързо, успокоявам дишането си и продължавам да плувам заедно с групата над дълбока тъмна яма. Нереалността и силата на изживяването са огромни. Плавниците на хората пред мен, тъмнината отдолу, чуждата територия, обгръщащата вода и тамошните същества, аз.
Хората понякога си мислим, че светът се върти около нас, а всъщност сме малки фини прашинки с маски и шнорхели. Плуваме дълго и накрая виждаме нея - морската костенурка. Пасе си необезпокоявана на дъното. Едра, спокойна и доволна. Нагиздена морска мома, оцветила черупката си в зелено-синьо. За цялата ни група от петима души срещата с костенурката е магична. Стоим над нея и я наблюдаваме поне 15 минути, без да искаме да тръгваме, без да си правим знаци или да се разсейваме с друго.
Прибираме се. Цял ден съм била в открито море. Валял ме е дъжд и ми е било студено. Изпадала съм в паника. Но въпреки всичко съм се справила. Видяла съм и съм почувствала непозната за мен прелест. Плувала съм с акули и костенурки в Карибско море. Щастлива съм.
Последната вечер в Белиз празнуваме Независимостта на държавата. Заедно с местните сме се събрали на волейболното игрище, където важни политици изнасят реч. Всички са усмихнати. Много ми харесват белизките островитяни. От колоните прозвучава музика и теренът на игрището се превръща в дансинг. Разбира се, че плисва поредният пороен дъжд. Скупчваме се под някакъв навес. След малко небето се изчиства и всички се отправят към плажа. Започва заря. Много е красива. Гледаме мокри и щастливи.
Довиждане, Белиз! Благодаря ти за прекрасното изживяване!
По професия, образование и последни данни Диляна е маркетинг експерт със завиден опит по специалността си. Обожава животни, обувки, философски разговори „по женски“ и театър. В свободното си време обича да чете книги, като най-често се потапя толковa дълбоко в тях, че после й е трудно да повярва, че не живее в 1984 г., че не е героиня в някой от романите на Харуки Мураками или че утре няма да се събуди и да закуси с Бърти Устър. Когато има повече свободно време, Диляна пътува до близки, далечни и много далечни места, правейки открития за себе си и за света. След това разказва за премеждията и чудесата по пътя си в блога си One Girl Finds. Вдъхновява се от непознати места и от хора, които случват истории. Обожава да пише и мечтае да не спира.