Дните се нижат бавно и монотонно – home office майката работи тройно (ей така – чисто терапевтично), за да не слуша мрачните статистики за зарази, епидемии, нечовешки условия на труд на медиците, решения на щабове, депутатски своеволия. Тя има само една мисъл в главата – да пребори гадовете с тонове сапун, дезифектанти, аюрведа и позитивни ритуали за добро здраве.
Решена на всичко в името на любимите си, тя се е подготвила като за война. Има всичко – витамини, минерали, ибупрофен за температура... И тогава бомбата избухва ... Някой, някъде, в някоя социална медия взел че казал, че ибупрофенът е смъртоносен във времена на коронавирус. Ами сега?! Главата ѝ бучи, причернява ѝ, не може да си поеме въздух... Какво да прави, как да постъпи правилно в това време разделно?!
След два часа пред компютъра, в които всеотдайната майка успява да прочете 121 материала на тема вирусология и фармакология, тя е решена! Критичните ситуации се нуждаят от спешни мерки. Трябва да се впусне в най-опасната мисия на живота си – ходене до аптеката.
И тогава – пред невярващите погледи на децата си – тя се дегизира. Измъква от дъното на гардероба дрехите, нарочени за пролетното почистване. Защото, нали, не се знае точно какви зарази дебнат навън. А и ако се наложи, няма да ѝ е жал да ги изгори ритуално, за да задуши и последната гад, която съсипа живота ѝ в последната седмица. Нахлузва маска, една такава обикновена (казват и доста ненадеждна), придобита от някоя загрижена приятелка преди време. Знае, че има броени минути да стои навън... Но майчиното сърце е огромно, а саможертвата необходима.
И тя прави немислимото... Първо плахо пристъпва извън пределите на дома, после усеща слънчевите лъчи върху лицето си, почти се усмихва, след като спомени от един друг живот, нахлуват в нея. Но почти веднагически се взима в ръце, решително крачи към близката аптека, като се моли горещо, да не се сблъска с непреодолимо препятствие.
И тогава ги вижда: майка с две момчета в тийнейджърска възраст. Малко преди решителния сблъсък, тя пронизва тази безотговорна жена със смразяващ поглед (винаги работи с мъжа ѝ!!!) и с резки и решителни движения преминава през семейството самоубийци в страничен подскок (добре, че не скатаваше много често от часовете по физическо). Тя почти успява. Още малко и ще е там.
Отваря вратата на аптеката със свито сърце. И поглежда вътре невярващо. Няма ГИ. Онези пенсионери и бременни жени, които се тълпят ежедневно там. Тя е САМА. Наистина САМА. Е, сама с две същества от далечна планета – със сини латексови ръкавици, огромни бели маски с филтри и пластмасови очила на лицата.
Чудни времена – на изолация и нашествия на извънземни... Трябват ѝ още секунда-две, за да осъзнае, че тези "същества" са милите аптекарки, които познава от един друг живот... Разбира се, не пречи те да са взети от извънземните и да са върнати с изтрити мозъци... но за това някой друг път.
Задъхана от вълнение и изтощение, майката под карантина се мята към касата, опитвайки се на пресекулки да разкаже всичко, което е научила в последните часове от областта на фармакологията и вирусологията. И бива прекъсвана още на първото изречение: "Ама, моля ви се, защо четете такива неща?! Я по-добре си купете спирт и повече витамини. Е, ако държите на парацетамола, вземете и него!". Майката героиня не е много сигурна защо точно ѝ трябва 70% спирт, но за да не изглежда непросветена, със светнали очи го прибира в торбичката, която предварително е напръскала с дезинфектант.
И се отправя по пътя към дома. А сърцето ѝ пее. Да, току-що изхарчи половин заплата за илачи и както изглежда ще се наложи да се лиши от бленуваните нови обувки, но какво от това. Нали здравето е безценно!
Дневникът на една майка под карантина: Home school
