Не съм мечтала да посетя Иран. Мечтала съм да посетя древните градове и гробници на Персийската империя, но не и Иран. Както всеки европеец потръпвах от мисълта за ислямския режим, превзел и сковал страната от няколко десетилетия и превърнал прозападната държава в крайнорелигиозна и опърничава съседка на страните в региона и враг на Запада.

Стана обаче така, че получихме покана от Turkish Airlines да посетим страната с група български туроператори – от този тип покани, които не можеш да откажеш, защото никога повече няма да получиш. И така, по логиката „Кога друг път ще отида в Иран?“, два месеца преди напрежението между САЩ и Иран да превърне подобни планове в пълна лудост, аз и още десетина българи, 8 от които жени, поехме към персийските територии.

Да, жените ходят с покрити глави!

Дрехите в куфара ми бяха предимно широки, с дълъг ръкав и крачоли. Макар да не ми се вярваше, че са жизненоважни, имаше и няколко шала. Бях прочела, че всички жени там ходят с покрити глави, дори европейките. Оказа се обаче, че има голяма разлика от теоретичната идея да ходиш с покрита с шал глава до реалността и безапелационността на това положение.

Полетът от Истанбул до Шираз е около 3 часа и половина. С полета на Turkish Airlines не се усетиха много, но се усети друго. Още докато кацахме, за няколко мига всички жени в самолета се преобразиха за миг – с едно отработено движение всички те вдигнаха като по команда шаловете и покриха главите си. Направихме го и ние, малко на смях, малко нервно, но без да подозираме, че ще си останем така за следващите пет дни.

Бързо-бързо стигнах до извода, че с покрита глава ми е по-добре. Когато си така, никой не те гледа /тоест, гледат те, но с одобрение и възхита, а не с укор/, а един от най-добрите съвети, които получих преди това от хора, които са пътували в тази част на света, беше – прави като местните и не се набивай на очи. Случи ми се два пъти да остана без шал на главата – единия път не забелязах, че ми се е свлякъл, докато се снимахме в двора на една джамия и един охранител любезно ми направи забележка. Другия път слязох от буса, с който се придвижвахме, и докато ровех из багажника, шофьорът ни самоотвержено се хвърли да ме прикрива с тяло от минаващите коли, с репликата – Lady, you’re in Iran! 

Хората са като нас

По стечение на обстоятелствата посетихме един обикновен ирански дом, в който ни посрещнаха домакинята – университетска преподавателка, и нейният съпруг, който не разбрах какво работи, но пък цяла вечер ни свири и пя. Как живеят ли? Като много български семейства – напълно нормално, в апартамент с голям хол, постлан с персийски килим, разбира се. Доста празен откъм вещи и техника, защото в условията на ембарго и липса на западни стоки, дори да имаш пари, няма какво да купиш. Шокиращата разлика беше в тоалетната - макар да бях свикнала с клекалата в обществените тоалетни, присъствието на подбно съоръжение в изрядно чистата тоалетна на този частен дом ме обърка.

Отношенията в семейството са напълно подобни на тези у нас – жената не само готви, но и командва парада и покритата глава никак не й пречи да ръководи семейния живот. Впрочем вкъщи и пред близки хора жените могат да ходят без шалове, нещо, от което ние щедро се възползвахме, приемайки тримата иранци, които ни съпровождаха – гида, шофьора и фотографа ни, едва ли не за роднини. Те също ни приеха за такива и дори ни стиснаха ръка на сбогуване, нещо, което не се допуска на обществено място или между непознати.  

Аз лично се моля тази древна страна и чудесни хора да не станат жертва на световната борба за власт и петрол, а да живеят в мир и спокойствие. Дано някой ден да живеят и свободно.

А ето и един филм с награда "Оскар", в който се разказва за Иран