ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Една жена в източен Лондон

Една жена в източен Лондон

Събуждам се от неистовото пищене, предизвикано от вдигането на външната щора на кафенето, разположено под малкия ми апартамент. Всяка вечер същият звук ми дава знак, че е време за лягане – „Хатч“ затваря, значи е време да се вмъквам в „покоите си“. А те са импровизирана мансардна спалня в стая, която запазих през сайта AirBnb. Намирам се в Хомертън – един от североизточните квартали на Лондон.

Знам, че повече сън няма да има, и отивам да си направя закуска в централно разположената дневно-кухня, която ни служи и за антре. Огромно антре с пиано в единия ъгъл. Около това помещение са разположени почти в полукръг стаите. Като го гледате, малко трудно разбирате от първия път що за място е това. Таванът му е огромен като във фоайе на хотел. Прозорците не само че не правят никаква изолация и пропускат силния вятър отвън, но и карат помещението да изглежда като хале в производствена фабрика.

Близо до вратата на моята стая още стои товарният асансьор, чиято врата днес е боядисана в кървавочервено. Добре, че е килимът в средата, напомнящ ми с цветовете си на чипровските, та малко да смекчи обстановката. Разни кабели и електрически кутии се щурат по стените, а сред тях и няколко постера в стил поп-арт. И пак чувам шума. Мразя го това място!

Казват, че Ню Йорк никога не спи. Да не мислите, че Лондон го прави? Дори и не подремва! Няма нощ, няма ден, все нещо се случва, минава, набива спирачки или включва сирена. Спалнята ми е на стотина метра от спирката на овърграунда. Тоест надземната железница. Много удобно, но и ужасно обезпокояващо. Откакто съм тук, не съм спала нормално. Не мога да се гледам в огледалото, главата ме боли, очите ми парят.  След закуската тръгвам да хвана автобус до Бродуей Маркет. Вятърът ме кара да присвивам очи, а палтото ми, сякаш излязло от роман на Чарлз Дикенс, се развява след мен. Лутам се насам-натам да намеря спирката. Добре, че са цветнокожите лелки да ме упътят. Имам среща с приятелка, също запалена кафеджийка като мен. Тоест знае ги тези тайни местенца, известни само на местните, където се прави най-хубавото кафе в града. Слизам от автобуса, пак съм подранила. И тръгвам да се разходя по пешеходната улица. Отдалеч ми мирише на ароматно кафе. Аха, значи тук е „Климпсън и синове“. Подминавам кафенето и започвам да разглеждам какво се крие зад витрините на малките магазинчета, ресторантчета и кафенета по улицата. Толкова е спокойно, а е делничен ден. Сякаш си в малък град в Холандия, а не в никога неутихващия Лондон. Вляво, зад витрината, жена на средна възраст приготвя менюто за деня в арабския ресторант, като разточва нещо като пица върху дървена ниска софра. Също като баба едно време. До нея мустакат мъж ме гледа и се чуди защо се усмихвам.

Продължавам надолу по улицата, а миризмата от кафенето не оставя ноздрите и небцето ми на мира. Сред многото работещи или още неотворени магазини виждам малка боядисана в бяло книжарничка. Поредната, която ще посетя за тези десет дни, откакто съм в Лондон. За обичащите книгите Лондон е мина с безброй шахти и коридори. Можеш да тръгнеш по който си искаш. Вече бях в една книжарница, специализирана само за пътешествия. Другата пък си беше направо бутикова – издават само жени автори, писали романи главно в периода между двете световни войни. А тази пред мен е за изкуство. Обожавам този град!

Връщам се към кафенето за срещата. Наслаждавам се на перфектно приготвеното кафе, което явно е сингъл бленд. Нали съм си кафе-сноб, разбирам ги тия работи, но за това друг път. Веднага се впускаме в оживен разговор, нетърпеливи да кажем всичко, което имаме да си кажем. И затова го обичам този град – хора всякакви, включително и ето такива като Флавия, които са златото на земята заради това, че приемат всички еднакво, нямат предразсъдъци и не съдят.

Говорим си за общите ни приятели, дошли да живеят в Лондон от далечна Австралия, за йога ретрити и рядката изложба, която вчера имах щастието да видя – непоказвани досега в Европа творби на австралийски импресионисти. И за това го обожавам този град – можеш да се докоснеш до изкуство, което няма как иначе да видиш на живо. Ако ви се случи да пътувате до Лондон, проверете какви събития се организират в момента, може да попаднете на нещо, което наистина ви интересува или ви е страст. Често и в метрото има реклами на тези събития, оглеждайте се.

Връщам се обратно към „дома си“ и пак обърквам пътя. Накрая намирам полския супермаркет и знам накъде да вървя. Решавам да направя снимка на сградата, където съм отседнала. Момче от персонала на кафенето в съседство идва и ме пита дали съм един от дизайнерите от студиото на първия етаж. Сори, ама не. Аз само минавам, за съжаление. Отварям тежката метална врата, качвам се на третия етаж и влизам в това, което е било промишлен склад допреди има-няма десетина години. Тази част на Лондон до неотдавна е била само с промишлени сгради, неприветлива и не особено безопасна. Сега обаче дори местните лондончани казват, че това е истинският Лондон. Въпреки че го няма чарът на централен Лондон, тук има други предимства. Все още могат да се видят тук-там викториански къщи, жителите са разнородни, а цените на имотите са доста по-приемливи, въпреки че са се насочили стремглаво нагоре. Транспортните връзки, както навсякъде в Лондон, са бързи и надеждни, а градини и паркове колкото щеш.

Замирисва ми на готвено – от „Хатч“ е. Приготвям си обяда на дългата дървена маса, която заема централно място в помещението. Червеният цвят на фотьойлите, килима и вратата на товарния асансьор ме успокоява. Топло и уютно е. Съседите ми по стая се прибират – млада двойка студенти от Аржентина. Прекарват си лятната ваканция в Лондон, сега в тяхното полукълбо е лято. Малко мълчаливи са, но толкова приятни и интересни. И това му е хубавото на Лондон – срещаш хора от цял свят, всеки с неговата си история и мечти. 

Оглеждам се. Утре си тръгвам. Ще ми липсваш, промишлено хале, с твоите странни лампи по ъглите, мълчаливото пиано и никога нестихващия шум от надземната железница. Обожавам го това място с неговия интериор в стил „опърпан шик“, където сякаш всяка мебел идва от улицата и е била притежание на някой друг преди това. Тук има история, има и характер. Има чувство за „дом“. Само да не беше шумът.

 

Гери започна да изследва света преди много години, докато живееше в Етиопия. Оттогава е живяла в различни страни и сега споделя опита си с читателките си в блога When Woman Travels - място за идеи за пътуване и съвети, които да помогнат на жените да бъдат стилни и да пътуват повече. Можете да се свържете с нея във FacebookTwitterPinterest или Instagram.

Гери започна да изследва света преди много години, докато живееше в Етиопия. Оттогава е живяла в различни страни и сега споделя опита си с читателките си в блога When Woman Travels - място за идеи за пътуване и съвети, които да помогнат на жените да бъдат стилни и да пътуват повече. Можете да се свържете с нея във Facebook, Twitter, Pinterest или Instagram.