Случи се преди няколко години. Братът на мъжа ми му бе разказвал за това малко градче, което явно е място, предизвикващо особен интерес.
Бяхме тръгнали да разгледаме най-югозападната част на Франция; там, където Франция и Испания се целуват и от докосването им се е получила интересна културна и териториална смесица, наречена страната на Баските. Пътувахме от Марсилия към Сан Себастиан и Мирпоа ни беше по път. Градчето е скътано между по-големите си събратя Тулуза и Перпинян. Вече бе станало обяд, а за французите това означава, че трябва да се яде. Затова спряхме да го разгледаме и да хапнем нещо вкусно. Откъде да знаем, че това посещение ще ни остави със смесени чувства?!
Лесно стигнахме центъра на града и още по-лесно намерихме място да паркираме. Нещо, което е много трудно из цяла Франция. Градчето бе като заспало, въпреки че не се усещаше опустяло. Малка уличка ни отведе до градския център, който веднага ни накара да притихнем от учудване и невъзможност да обхванем с поглед всеки един детайл.
Малкият площад, сред който сякаш се връщаш векове назад във времето, е толкова шарен и необичаен, че дори и да знаех предварително къде отивам, пак щях да изпадна в благоговение. Цветовете по фасадите на пръстените сгради ми напомниха защитна броня на рицар от средните векове. Затвореният квадрат, образуван от сградите, пък ми припомни какво е било устройството на селищата с цел защита в онези времена. Но тези първи впечатления не ме подготвиха за другите лица на Мирпоа – католическото и хипарското, вплетени в едно.
Разходихме се наоколо, зяпайки жителите и малките витрини на магазинчетата като хора, току-що паднали от луната. Къде се намирахме? Защо никога преди това не бяхме чували за това място?! Хващам се на бас, че и много от вас не са! Заради неочакваното откривателство на точно такива места продължавам да пътувам с още по-голяма страст и жажда за приключения.
В интерес на истината като че ли нямаше много голям избор от ресторанти наоколо. Може да е било съботно-неделен ден или просто хипитата да са завзели бизнеса в Мирпоа. Вече не си спомням тези подробности, но хипитата ги помня много добре – с всеки техен раста кичур и торбести скъсани подобия на панталони.
„Хипар“ (особено през 60-те) е лице с неконвенционален външен вид, обикновено с дълга коса и носещ мъниста, свързани със субкултура, включваща отхвърляне на традиционните ценности и вземането на халюциногенни наркотици.
Докато се опитвахме да преглътнем пихтиестото нещо, което трябваше да е някакъв вид къри, очите ми се уголемяваха все повече и съм сигурна че накрая са изглеждали като понички. Бяхме избрали да похапнем в „Ла Кардамон“. Тъй като това беше най-пълното с хора заведение, ние (доста наивно) решихме, че трябва да е и най-доброто. За бога, не повтаряйте нашата грешка, ако някога попаднете в Мирпоа! По масите под сенките, образувани от козирките на старите сгради, седяха хора, различни по възраст, но с доста сходни външен вид и поведение. Дългите им сплъстени коси бяха прихванати в някакъв опит да бъдат сплетени, а отнесените им погледи и цигарите в ръцете им ми казваха, че се отдават на блаженото удоволствие от наркотиците. Толкова съм била шокирана от тази близка среща с друг вид, че не съм се сетила да ги снимам.
Въпреки странните жители на това толкова старо градче (разположението на центъра на града не се е променило от XIII век) и напук на моите профански разбирания, мястото е добро и за посещения от семейства с деца.
След „обяда“ продължихме разходката, като се опитахме да надникнем и в скритите в ъглите на площада дворчета. Църквата, за съжаление затворена този следобед, представляваше свеж полъх сред огромните и мрачни католически катедрали, обичайни за Франция. Беше доста малка сграда и не заемаше централното място на площада. В двора й имаше малка много добре уредена градинка, чийто дизайн бе по-близо до английския стил отколкото до разточителната пищност на френските градини.
Не можех да се отърся от чувството, че нещо не съм „схванала“. Не можех да го разбера това място и това си е! Как в едно толкова малко градче живеят съвместно толкова различни елементи? Средновековните традиции са представени от стара архитектура и католическа вяра. Хипи обществото, възникнало през 60-те, и явно едно от последните места, където хипи движението още съществува. А съвремието се изразява в мирното ежедневие на малкия бизнес, възрастните хора и младите семейства с деца, разхождащи се наоколо.
Един следобед бе твърде кратко време, за да мога да си отговоря на този въпрос. И ако не беше буламачът, сервиран в хипи ресторанта, щях да остана с прекрасни розови спомени от този следобед. Последното нещо, което видях и което се запечата завинаги в паметта ми, са тримата старци, седящи под шарената фасада. Прозорците са окичени с цветя, а велосипедът чака кротко до тях. Имах чувството, че седят там от векове, още от времето на рицарите. Само дрехите им подсказваха, че са били родени в по-скорошни времена. А може би са едни от онези хипита, които са се отдавали на свободна любов и са марширували по пацифистките манифестации през 60-те? Никога няма да разбера.
Гери започна да изследва света преди много години, докато живееше в Етиопия. Оттогава е живяла в различни страни и сега споделя опита си с читателките си в блога When Woman Travels - място за идеи за пътуване и съвети, които да помогнат на жените да бъдат стилни и да пътуват повече. Можете да се свържете с нея във Facebook, Twitter, Pinterest или Instagram.
