[[more]] Главната причина да сме във Вегас, освен да изгубим 100 долара в казината, е Гранд Каньон. Част от маршрута ни минава през Historic Route 66, за който толкова съм слушала и съм се чудела какво представлява. Ами всъщност не е нищо особено, но пък ме обзема едно хубаво, любопитно и мило усещане, докато се движим по него. Не срещаме много автомобили, защото отдавна е построена алтернативна магистрала, която се използва. Ние нарочно не минаваме по нея. Караме си по Route 66, гледам полетата отстрани и в главата ми звучи музика. Стигаме до едно градче на име Seligman, на чиято табела пише: “Родното място на Route 66”. Тук всяко кафе, заведение, дори и бензиностанцията се казват Route 66.
Наближаваме. Представяла съм си Гранд Каньон като огромна пропаст на средата на пустинята. Нищо подобно. Местността, в която навлизаме, е горска, планинска и зелена. Пристигаме към обяд. Снабдяваме се с карта. Оказва се, че сме от едната страна на Каньона и обикалянето й ще отнеме цял ден. А другите, по-дивите части можело да се изследват с дни. Въобще не съм подозирала, че мащабът е такъв! Паркираме колата и тръгваме към първата точка от картата. Ходим по пътечка, осеяна с храсти и дървета. Озоваваме се на ръба на отвесни огромни скали и замлъкваме. Природата тук е рисувала, рисувала и нарисувала най-големия си шедьовър. Скалите слизат рязко надолу. Каньонът е изключително широк и далечните му краища разрязват хоризонта. На места червените скали са осеяни със зеленина и растителност. Не са просто скали, а са жива сила. Изобщо не можем да повярваме, че тази чудовищна прелест е творение на една река. Търсим я с поглед надолу из назъбените многолики форми, но не я намираме. Потегляме, сащисани от гледката към следващата точка. Решаваме да пробваме пряк път, но той е ограден с огради и надпис за повишено ниво на радиоактивност. Каньонът отделя уран.
Следващата ни гледка ни очаква още по-красива от предишната. Да видя тези цветове, огряни от слънцето, буквално затруднява дишането ми. Досега значението на израза „спира ми дъха“ не ми беше познато. На една скала отсреща стои орел и се взира напред. Ние гледаме него. Той изглежда като господар, смълчано загледан в царството си. А ние отдалеч го снимаме с малките си фотоапаратчета. Не помръдва.
На следващото място, на което спираме, прелита друга птица. Далеч е, но ми се струва, че е по-голяма от орел. Носи се по въздушното течение, после се издига над нас. Да, много е голяма. Гранд Каньон е дом на кондори. Всеки от тях е маркиран и преброен. Значи сме видели кондор. Слав не ми вярва. Кондорът прелита над нас. Крилата му са различни от тези на орела и прилича досущ на снимката от информационната табела. Опитваме се да го снимаме, но е трудно. Кондор лети във величествения си кондорски дом. Сигурна съм!
Мен естествено ме е страх от високо. А такава височина и дълбочина във всички посоки не съм виждала през живота си. Трудно ми е да се доближа до някоя скала, докато ходим. Слав застава на ръба и разперва ръце. Снимам го, възхищавам се и му завиждам!
Малко по-надолу решавам и аз да пробвам. И аз искам героична и същевременно небрежна снимка на ръба на опасността. Така се случва, че краката ми се разтреперват и не мога да застана права, но все пак сядам. Умирам от страх. Гледам напред в тази бездна и имам чувството, че ще ме дръпне. Впивам ръце в камъка, на който съм седнала, притегляйки се назад. Слав се опитва да ме снима, докато се смея притеснено, стремейки се да изглеждам естествено приседнала на високата скала. Нищо небрежно, да не говорим за героично, не се получава, но пък за мен си е голямо постижение.
На последната ни точка от разходката виждаме три важни неща:
1. Сладко пухкаво зайче, което стои на пътя и мърда с ушички. Представям си как му даваме тревичка да хапне, а после се сгушва в скута ми и заедно се наслаждаваме на гледката. То ни поглежда и се затичва бързо към храстите.
2. Залезът или по-скоро „Преди залеза“. Гранд Каньон е много красив тъкмо преди да се скрие слънцето. Точно в момента, в който слънцето е ниско и огрява скалите, онова, което се разкрива пред очите, е неописуемо. Червеното и зеленото имат поне 24 нюанса, които се хващат за ръка и танцуват танц на светлини и сенки. Когато слънцето се скрие, цветовете и скалите угасват.
3. Реката! Ето я реката, която е създала това чудо на природата. От височината, от която я гледаме, изглежда голяма, но не огромна. Не можем да преценим дали е бурна. Но това е тя: реката- творец. Да живей!
Автор: Диляна Георгиева
Диляна е маркетинг експерт, животоизследовател и търсач на знания. Повече от нея можете да откриете в блога й One Girl Finds.
