Пристигаме в Хондурас една късна вечер след убийствен 15-часов път с автобус. Отдавна се е стъмнило, когато слизаме на автогарата в Ла Сейба, третия по големина град в Хондурас. Тук ще останем една вечер, а на следващия ден ще потеглим към остров Утила. Намираме си такси и даваме адрес на хостела, който сме си харесали в интернет – Guacamayos. На снимките изглежда приятен: хубави легла, чистота, двор, шарени папагали. Докато пътуваме натам, си мечтая за комфортна нощ и почивка. Таксито завива в квартална улица, осеяна с дупки и едва забележими следи от асфалт. Спира: „Това е.“ Намираме се пред малка къщичка, която очевидно е в ремонт. [[more]]Казваме на шофьора, че се е объркал. Той е категоричен, че това е мястото. В двора на къщичката има захабен диван, на който седят момче и момиче. Виждат ни и излизат усмихнати. Само момчето говори английски. Убеждава ни, че това е хостелът ни. Нито изглежда като на снимките, нито има табела с името. Хрумва ми, че може да сме жертва на някаква измама, и със страх прекрачвам прага на къщичката. Има няколко стаи, малка кухня и рецепция. Добре. Поне е ясно, че е хостел.
Успокоявам се. Настаняват ни в стая с баня, което е премиум лукс. Само дето банята е абсолютно неизползваема, защото е в ремонт. Можем да разполагаме евентуално с мивката. Искам да запаля лампата в стаята, но не намирам ключ. Излизаме да попитаме. Ключът за осветлението бил до входната врата на хостела. Значи, преди да си легнем, трябва да излезем навън. Е, нищо. Тук сме за една нощ. Тъй като в стаята няма какво да правим, защото вътре има единствено голи стени, четири легла и баня, в която не можем да се изкъпем, излизаме в дворчето при момчето и момичето. Сядаме на дивана. Към компанията вече са се присъединили и една по-възрастна жена и малко момченце. Започваме да си приказваме с младежа, който говори английски. Гладни сме и си поръчваме пица по телефона. Поръчката пристига бързо. Разделяме пицата с всички и започва да ни става все по-приятно.
Пред хостела спира бял джип, от който слизат мъж и жена. Това са собствениците. Не говорят английски, но са страшно мили и приятни. След десетина минути пристига техен приятел, който говори английски перфектно. Приказваме си, разказваме откъде идваме и накъде отиваме. Пита ни дали ни се излиза. Собствениците искали да ни разведат из 1-2 места, ако не сме много изморени. Ами изморени сме. Обаче пред алтернативата да се приберем в миришещата на боя стая решаваме да се съгласим на вечерен тур из Ла Сейба. Качваме се на джипа и потегляме.
Първото място, на което отиваме, е бар на плажа на име Jaguar. По стечение на обстоятелствата аз съм облечена с леопардово-ягуаров клин. Това кажи-речи ми е най-дебелата дреха, която използвам, когато пътуваме, тъй като в автобусите е страшно студено и климатиците работят непрекъснато на най-ниска тeмпература. В своя защита към по-долната снимка мога да кажа, че клинът си го бях купила от един секънд хенд за Burning Man, където си бях супер актуална.
Ето ме мен с моя леопардов клин в бар Jaguar в Хондурас. Искам да споделя, че мястото е фантастично. Всички коктейли и питиета се правят от естествени съставки. Говорим си със собствениците на хостела с помощта на превода от страна на техния приятел. Вдигаме наздравици, смеем се, поръчваме си други питиета. Изкарваме си страхотно. Разбираме, че в момента ремонтират хостела, за да го подготвят за високия сезон. Имат идеи да го развиват и популяризират. Просто още са в началото.
Следващата спирка е улично заведение тип шатра със сковани пейки и няколко клиента. Тук сме, защото нашите нови приятели искат да си купим дрифити — местно алкохолно питие или по-точно тукашната текила. Разказват ни, че дрифитито е и панацея за различни видове болести и стомашни разстройства. Удряме по един шот на предния капак на джипа. Купуваме си половин литър дрифити, за да си имаме, ако ни се наложи спешно да се лекуваме, и тръгваме.
След 20 минути сме на терасата на следващия бар. Това бил най-добрият рок бар в Ла Сейба. Влизаме на песен на Metallica, което винаги е добър знак. Освен нас в бара няма никой друг, защото е делничен ден. Тук оставаме около час, като обсъждаме разпалено и компетентно рок музиката и теченията в рока.
В малките часове на нощта собствениците на хостела ни прибират и се сбогуваме. Може и още да нямат добри условия за настаняване, но със своето отношение и гостоприемност ни печелят завинаги. Със Слав дълго си говорим за тях, за това колко сме впечатлени и очаровани. Накрая заспиваме.
Часът е 5:30 сутринта. Ставаме, защото трябва да бързаме към пристанището, за да хванем корабчето за остров Утила. Това корабче е по-различно от онова, с което пътувахме към Белиз. Клати се ужасно много. Пътят е само около час, но на мен ми става лошо още на 15-ата минута. Струва ми се, че продължава цяла вечност. Около нас момичета повръщат, хора пребледняват, веселите разговори спират. Живо мъчение ми е това корабче. Най-сетне слизаме на кея в Утила. Това, което предварително знам, е, че тук всички, ама наистина всички се гмуркат.
Така, на кея сме с раниците на гръб. Навсякъде има хора, малки таксита ТУК-ТУК, мотори, АТВ-та. Пълна лудница. Намира ни жената, която отговоря за нашия хостел, Underwater Vision. Докато се обърнем, вече сме натоварени в едно ТУК-ТУК и с бясна скорост и десетки подсвирквания хвърчим по тясната уличка. От нашия хостел (както и от много други на острова) се организират курсове по дайвинг. Слав се е записал за Advanced Diving Certificate. Настаняваме се в самостоятелна стая за 8 долара на човек, което си е жестоко предложение. Към това място има як бар и ресторант, за който след целия ни престой категорично мога да кажа, че предлага най-добрата и вкусна храна на острова. Всеки ден има различен специалитет, а всяка вечер е тематична: пица, грил, гурме бургери.
Докато се наслаждаваме на слънчевия следобед след пристигането си, в скута ми се мята едра оранжево-бяла котка. Гушкам я, но усещам странна проява на близост от нейна страна. Засмукала ми е тениската. Опитвам се да я бутна. Тя още по настървено смуче. Когато най-накрая се откъсва, тениската ми е вир вода. По-късно хората от хостела разказали на Слав, че котката била останала сираче като много малка, но си запазила смукателния рефлекс. И още от време на време си мисли, че е бебе, и започва да суче наляво-надясно.
Следващите три дни Слав ще е на дайвинг, а аз ще си почивам. Ще си лежа на прекрасни шезлонги и хамаци, ще гледам морето, ще хапвам вкусна храна, ще пиша и чета. Той потегля развълнуван и щастлив.
Втората вечер се събуждам от неистов сърбеж по краката, ръцете и гърба си. Цялата съм в ухапвания и множество възпалени пъпки. Нахапана съм от sand flies, които, както се уверявам от първо лице, се славят като далеч-далеч по-опасни от комарите. Обривите и сърбежът не минават изобщо в продължение на три дни, а две нощи почти не мигвам. Когато се покажа на слънце, положението става абсолютно непоносимо и кошмарът е пълен. Купувам си олио от лавандула за успокояване на сърбежа, ежечасно се обливам с него, но не помага. Този инцидент в огромна степен нарушава насладата ми от острова.
Но има и нещо друго. Тук не се чувствам като на Белиз. Тук всички бързат нанякъде. Всички са превъзбудени. Има главно американци с бронзов тен и много рядко хора от други националности. Говори се само и единствено за гмуркане. Само. Омръзва ми да отговарям на въпроса „Ти гмуркаш ли се?“. Ами гмуркам се със спасителна жилетка или с надуваеми ръкавки пък! Освен това ме сърби и не искам да си комуникирам с никого.
Независимо от обривите, няма как да не се опитвам да се забавлявам. Искам да го видя тоя всеизвестен утилски нощен живот. Обикаляме различни барове. Всички са яки и са супер различни един от друг. В единия се играе билярд и се поемат предизвикателства. Това означава, че пиеш четири шота дрифити и след това барманът те предизвиква да направиш нещо. Или да тичаш в кръг около билярдната маса, или да ходиш назад по рачешки по улицата, или да се въртиш 15 пъти около оста си. Аз не се пробвам, но с интерес наблюдавам тичащите и въртящите се наоколо хора.
Друг бар е на плажа, има платформа над морето и страхотна гледка нощем. Музиката е комерсиална, а танците — жестоки. Най-якият бар на Утила обаче за мен е Babalu Bar & Grill, в който се влюбвам. Той също е на морето. Бандата, която свири, ни съсипва с кавъри на известни парчета. Вокалистката Рейчъл има неземен тембър и импровизира великолепно, а публиката изпада в екстаз. Барът е скован с дъски без никакъв порядък, структура или инженерна мисъл. Разположен е върху кей. По средата има дупка в дъските на пода и виждаш синьо-зеленото море под себе си. Атмосферата е великолепна. Естествено, завалява дъжд. Все пак е дъждовният сезон. Танцуваме под дъжда, мокри сме. Не спираме. Щастлива съм. Даже не усещам и сърбежа.
На следващия ден Слав няма да се гмурка и ще си вземем ATВ под наем, за да обиколим острова. Очаквам приключения.
Следва продължение...
По професия, образование и последни данни Диляна е маркетинг експерт със завиден опит по специалността си. Обожава животни, обувки, философски разговори „по женски“ и театър. В свободното си време обича да чете книги, като най-често се потапя толковa дълбоко в тях, че после й е трудно да повярва, че не живее в 1984 г., че не е героиня в някой от романите на Харуки Мураками или че утре няма да се събуди и да закуси с Бърти Устър. Когато има повече свободно време, Диляна пътува до близки, далечни и много далечни места, правейки открития за себе си и за света. След това разказва за премеждията и чудесата по пътя си в блога си One Girl Finds. Вдъхновява се от непознати места и от хора, които случват истории. Обожава да пише и мечтае да не спира.
