И преди сме ви „водили“ до Черепишкия манастир. Сега обаче искам да ви разкажа за изгубения „град“ от моето детство.
Днес манастирът е идеален за съботен туризъм – на не повече от час и половина с кола от София, сгушен сред впечатляващи варовикови скали и тънещ в тишина и спокойствие. Дори пустеещ. Невинаги е бил такъв обаче. Преди 1990 г. в околността са били сградите на Софийската духовна семинария. Имало е отделна църква за семинаристите, общежитие, училище, както и голямо стопанство.
В моите детски спомени това си беше цял град. Баща ми работеше като зъболекар към семинарията и прекарваше в Черепиш половината от седмицата. Спомените ми са смътни, но знам, че през ваканциите обожавах да ходя с него. Тичах сред дърветата, лежах безцелно на някоя скала да гледам облаците и броях бавните летни минути.[[quote:0]]Не ми даваха да вдигам шум по коридорите, защото разни важни чичковци правеха нещо, в църквата също трябваше да влизам на пръсти. Но пък беше пълно с баби, които носеха ту ягодки от градината си, ту прясно изпечен хляб, за да нахранят горкото градско дете.
Посетих манастира за първи път от повече от двайсет години и той беше спокоен и тих точно като летните мигове от детството ми. Но не всичко беше съхранено...
Съвсем убедено попитах: „А къде е градът?“ Учудиха се на думата „града“... бях готова поне за „село“ да я заменя, но се оказа, че Черепиш просто не съществува... че всичко отвъд портата на манастира е потънало в забрава. Ама нали съм инат и все пак няма как да съм имала чак такова въображение, че цял град да си измисля, тръгнах по шубраците да търся изгубения Черепиш.[[more]]Не знам дали съм удовлетворена или разочарована, че успях да го намеря. Сградите от моето детство приличаха на руините в Камбоджа – завладени от природата, обвити с дървета и храсти, стените – покрити с бръшлян. Прозорците напълно изпочупени, таваните – продънени. Беше ме страх дори да вляза там, където като малка обикалях по цял ден без капка притеснение.
Гледах тази нереалистична картина и се чудех дали аз съм ужасно стара, или природата изключително бързо завзема територията си. Там, на непроходимите стълби, под колоните, които сякаш щяха всеки момент да рухнат над главата ми, се разплаках. Осъзнах, че времето наистина лети и всичко си отива от нас безвъзвратно.
