ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Изкуството да четем по редовете

Смята се (неизвестно защо), че тези от нас, които нямат особени таланти, се занимават със словото – онова слово, което всички ние свободно четем на страниците на реномирани и недотам реномирани списания, онова слово, което излиза в блогове и онлайн медиите, онова слово, което е луксозно подвързано в красиви томчета в библиотеките ни. И то, писаното слово, се чете. А четенето е този акт на съзерцание, който ни дава възможността да съединим съзнанието си с това на друго човешко същество, да доловим мислите и емоциите му. Да прочетем между редовете ... 

А не е ли по-важно първо да започнем да четем по редовете? Да се опитаме по-малко да критикуваме и повече да обогатяваме познанията си, да разширяваме кръгозора си чрез достъп до знания и коментари на други хора – независимо дали са живели векове преди нас, или са наши съвременници. Тези, с които споделяме едно населено място или с които ни делят континенти. Защото не е нормално някой да напише текст от 1000 думи, който да отключи гневна реакция от 200 думи, защото драгият читател не е имал нито нервите, нито времето да го прочете от начало до край. Защото освен заглавие текстът има и много друго, което да каже. А от нас зависи дали ще му дадем шанс да го направи. 

Имаме достъп до текстове, които все по-бързо и лесно четем във век на онлайн медии и дигитализирани библиотеки. Само че, за да се случи магията на четенето, на разбирането на текста, на възприемането му, е необходима една особена тишина – тишината на желанието да вникнем в казаното, да прочетем редовете, да филтрираме шума на слуховете и баналността, обнародвани с един клик в социалните медии.

В човешката природа е да омаловажаваме постиженията на другия, особено когато другият не е доказано име в някоя сфера. Както показва историята, дори и доказалите се често не биват оценявани приживе. Но да се върнем на постиженията – те са от всякакъв порядък, в зависимост от знанията, уменията и интересите на човека. И ако някой може да танцува, а друг да решава интегрални уравнения, има и такива, на които им се отдава да пишат. А писането не е чак толкова лесно нещо – въпреки всеобщото мнение, че от всеки човек става писател. Защото заиграването със словото изисква и известна подготовка – плахи опити в началните класове с писане на есета и храбри участия в кръжоци по креативно писане в тийнейджърска възраст, години четене на класици на световната литература, всекидневно следене на всички видове електронни и печатни медии и многостранни интереси. 

"Днес сякаш търсим не съзерцание, а някакво специфично разсейване, маскирано като осведоменост. Защо? Заради илюзията, че просветлението зависи от скоростта, че е по-важно да реагираш, вместо да мислиш, че живеем в култура, в която към всяка частица време има закачено по нещо", казва литературният журналист в LA Times Дейвид Ълин.  Като автор, аз тръгвам още с първите редове със заявка да търси истината, да представя множество гледни точки и деликатно, но ясно да анализира събития. Текстът, независимо дали кратък коментар в онлайн издание, или многотомно произведение, заслужава вниманието на читателя. Заслужава да поспрем, да почетем и да се потопим. 

В това се състои моят проблем с писаното слово, защото текстовете настояват да заемем позиция въпреки податливостта ни към суматохата на нашата култура. Защо да не броим до десет преди да обидим автора, защото той не бил споделял нашето мнение. И колко ли незначителен е той, след като се опитва да критикува политици, медици и доказани корифеи в различни области, след като е много по-лесно ние като читатели да го сразим с обидни думи. Обсадата на шума, чувството, че някъде там има нещо, което заслужава нашето гневно внимание, се превръща в една неспираща серия от фрагменти, които само наслагват още повече върху тревогите на тревожното ни битие.

Живеем във време, в което всичко става тук и сега, владеем света, разбираме го с лекота, намираме себе си в неговия контекст, но в нашата култура времето се разпада все повече на дребни частици, които скоро ще се превърнат в пепел, от която обаче трудно да се възродим. Как да спрем, когато трябва да узнаем всичко на мига? Как да помислим, когато трябва светкавично да отговорим? Гневно, шумно, с апломб. А тишината? Тя е за тези, които преди да прочетат между редовете, предпочитат да прочетат по редовете. 

 

За книгите и удоволствието от "бавното живеене"

Иглика е едно почти пораснало момиче, което е влюбено в големия град и китните му дворчета. Израснала е в София с много приятели, мирис на липа и срещи в парка. Не престава да вижда по улиците познати лица, които ѝ припомнят за неспирните приключения в града и околностите му. В момента дели живота си между Загреб и София, като не пропуска и лятото на морето. Навсякъде се чувства доб...