Поради лековатостта на своя характера не приемам твърде тежко несбъдването на очакванията си и оценявам иронията на нещата, които се случват. Така, когато това лято вместо да крача по летища, да вдишвам океански въздух и да оглеждам световноизвестни колекции със замислено интелектуален вид, попътувах из България и посетих места, на които не съм била или отдавна не съм ходила, това ми се видя забавно и поучително.
Припомних си колко красиво и многообразно е мястото, където държавата ни се е настанила. Ядосвах се, какви лоши и неблагодарни стопани сме. Трогнах се, когато в неделното утро в един балкански градец видях пременени, не само възрастни хора да отиват на неделна служба и после, подобно на уважаващите традициите и религията си граждани по света, да сядат за кротка почерпка. Заредих се от красотата на непознати досега за мен природни кътчета в Балкана.
Основите ми емоции обаче бяха в отрицателния спектър. От съжалението за пропиляната хубост на природата или неумението на сънародниците ми да търгуват до гнева покрай всяка табела с емблемата на Европейския съюз, указваща колко средства са “усвоени” и би трябвало да са материализирани под формата на реставриран археологически обект, готов за показ, работеща пречиствателна система за въздух или вода, удобна за достъп пътна артерия, парк, където децата да играят, влюбените да си уреждат срещи и възрастните да отдъхват. Тези табели с цифри за изхарчени средства, които дори моето непрофесионално око може да види, че просто няма начин да са вложени в който и да било обект, пред който са побити.[[more]]Аз, като гражданка на държава членка на този Европейски съюз, съм от данъкоплатците, финансиращи такива проекти, затова се чувствам обидена, когато разни местни “феодали” ме смятат за толкова малоумна и недовиждаща, че да не мога да се ориентирам. Възмутена съм от схващането, че това са пари “дадени”, а не по един или друг начин платени и от нас, живеещите тук. Все още е жив този постсоциалистически, примитивен начин на разсъждение, който дори не си дава труд поне външността на нещата да е такава, че неспециалистът да не се усети. (Не че и това е редно, но предполага някаква привидност и уважение, а не откровена наглост – толкова безогледна, че на обект, в който би трябвало да са инвестирани милиони, а едва ли бяха вложени и хиляди, чух отегчен служител да се тросва на посетители начумерено: "Ми това са бани, тука римляните са се къпале.")
В заключение – да, отново поопознах родината, но нещо с обикването... все още срещам затруднения и за това вината не е в природата й.
