Седмиците лека-полека се изнизват, а аз не пиша ли, не пиша. Не пиша нищо – нищо за пътуването си до Италия от миналата седмица, въпреки силното си желание да пиша ли, пиша.
Смешно начало, но защо ми е сериозно? И без друго съм се увъртяла в толкова сериозен живот напоследък. Ето, започвам.
Болоня
Градът с най-много колонади – някъде прочетох, че били 35 километра сумарно. Градът с двадесетина останали от сто кули, една от които – много наклонена. Градът с най-много прозвънващи пълни винени чаши на квадратен метър в събота вечер. Градът, комбинирал по необичайно естествен начин история със световни и местни модни марки, което ще рече, че модата е навсякъде в стария град, приютена в помещения, съвместяващи старинни разкопки с есенни и зимни колекции, да, и няма мол.
Град с история, с шик, с глобална космополитност и местен провинциализъм и колорит, редуващи се според улиците, часовете и дните от седмицата.
Когато пристигнахме, си мислех, че съм попаднала в най-заспалия италиански град. Докато в събота по “Индипенденца”, прословутата улица на модата, няма начин игла да хвърлиш, защото няма да падне.[[quote:0]]Чудя се откъде извира всичкият тоя народ, с неизтощима енергия за шопинг и навдигащо се настроение, предвкусващо приятна вечер на открито с компания и вино. Улиците се пълнят с улични артисти – всеки със своето изкуство и своя номер, изтръгващи възгласи, смях, въздишки и дребни монети от тълпите наоколо. Говорим си, че изглежда хората не сме се променили много – имаме нужда от улично забавление, така е било и преди много векове. Потапяме се в настроението, разхождаме се, посядаме, наблюдаваме, купуваме си сирене и вино.
Не, не се чувствам чужденец, добре съм си, присъствам си, аз съм тукашна, от този свят, така да се каже... Този път при това пътуване, най-космополитно в хотелската си стая имам и едно португалско порто и си го пия с голям италиански кеф преди лягане в разкошното ни, свръхудобно куинсайз легло.
Флоренция
Фиренце е друга работа. Градът на Медичите – династия, която е действала с твърда ръка, с претенция за вечност. Властта, могъществото и грижата те да бъдат опазени – това прозира във всички дворци, градини и постройки на династията. Първо, за добро утро се озоваваме на върха на кулата на Джото (не защото я е строил той, а защото статуите, вградени в нея, са сътворени от него) и съзерцаваме оттам Дуомото – легендарната базилика, символ на града.
Следващата цел е “Пиаца дела Синьория” и “Палацо Векио” – резиденцията на Медичите. И да, там е Давид, Давид с прашката си. Всъщност това е копие на Давид, но все пак на оригиналното място пред двореца, а оригиналът е прибран, но това е без всякакво значение. Виждам фонтана с Нептун и всички невероятни скулптури – личен музей на династията на открито пред двореца. Приближаваме се стъпка по стъпка, гърлото ми се е свило от непосилната гледка и едва успявам да кажа “Боже мой!!!” – и пак млъквам.[[quote:1]] Впила съм поглед в Давид и това си е. Не може това да е камък. Или по друг начин казано, този великан Микеланджело е знаел, както са знаели всички просветлени хора през вековете, че жизнената енергия и духът са навсякъде, включително в мрамора, просто трябва да си достатъчно силен, просветлен и умел, за да я видиш и да я покажеш и на другите. После ние наричаме това шедьовър. Шедьовър е визията за величието на духа, изобразен по непреходен начин. Така, както духът е непреходен. Ама трябва да си гений, за да го видиш и предадеш тоя дух.
Стоя и стоя. После влизаме вътре и попадаме в една голяма зала – “Залата на петстотинте” – нещо като парламентарна зала. И там е вторият ми потрес, защото разпознавам тази зала отнякъде, мисля, че това е залата, която много пъти съм сънувала – там, където трябва да изляза на сцената и да кажа репликите си пред много хора, но винаги ги забравям и винаги се чудя защо съм там, какво трябваше да свърша и защо толкова хора трябва да очакват нещо от мен... Няма как – при това положение бавно-бавно от дъното на залата отивам и се качвам на сцената. Този път никой не ме гледа. Защото не е сън. Не се чувствам необичайно, все едно че съм на силно свое място, някъде у дома си, вътре в себе си. Разхождам се напред-назад. Мисля, че някаква подсъзнателна турбуленция в мен успява да се успокои, да утихне и престава да тресе...
Още текстове от Мария Гюрова можете да прочетете тук.
