ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Намибия, част първа: Среща със зверовете

Тръгваме към среща с Big 5 – петте най-големи животни в Африка. Връщаме се като Big 6 – нашата шестчленна, приятелска експедиция. Между тези две точки във времето имаше много изумление, емоция, спомени и кратки нощи, защото не искахме да изгубим и минута в сън, когато около нас беше пълно с цветове и зверове.

Отправяме се към най-старата пустиня в света – тя е на близо 130 млн. години. Територията на Намибия е 825 000 кв. км, от които 15% са национални резервати. През повечето време пътуваме по пътища от “макадан”, трошен камък – 37 000 км макадан срещу 5450 км асфалт. Населението на страната е само 2,1 млн. души.

В средата на август 2013 г. пристигаме в Уиндук без нито един куфар. Надвечер става студено и обличаме каквото имаме в ръчния багаж, включително и устойчивата комбинация сандали с чорапи. Купуваме продукти от първа необходимост от местния магазин и вечеряме в хубав ресторант на маса със седем прибора и високи чаши за вино и вода. Така. По сандали с чорапи. Менюто включва месо от различни видове антилопи, както и опашка и ребра от крокодил.

На следващата сутрин се отправяме към Етоша с бус под наем. Движението е обратно на нашето и от време на време отнасяме по някоя свирня, но бързо влизаме в правия път. Пътуваме 520 км със спирка на пазара за сувенири в Окаханджа. Пазарът е голям, прашен, съставен от бараки, покрити с който каквото е намерил. Предлага се всичко – от гривни, направени от рог на куду до огромни дървени слонове и носорози.

Успяваме да се нагледаме на стада със зебри, няколко вида антилопи, сред които планински скакачи, гемсбокове, импали и орикси, жирафи, лъвове, едно дупе на носорог, а после и цял носорог.
Наричат Етоша Място на миражи или Голямото бяло място. Обявена е за парк през 1907 г. и се разполага на територия от 80 000 кв. км. В парка има три държавни туристически лагера, в които можеш да отседнеш – Намутони, Халали и Окакуйо. Всеки от тях има рецепция, ресторант, магазин за сувенири и бензиностанция. Последното е много важно. Зареждането с гориво е задължително по всяко време и при всяка възможност.

Ние ще се настаним в селище извън парка, състоящо се от около 15 бунгала. Пристигаме по залез – наситено оранжево се е вплело в сивото на дърветата. Пътят до бунгалата представлява тесни пътечки с малки лампи. Тази вечер съм много уморена и оставям групата. Смела и сама се запътвам към нашето бунгало. Две прасета и една антилопа по-късно вече съм само сама. Забързвам крачка.

Ставането е в 5,30 ч. на следващата сутрин. Пътуваме половин час в открит джип с водач. Студът е пронизващ. Лошото е, че когато напече по обед, е толкова топло, че и ние, и животните се прибираме за почивка.

Първият пустинен обитател за днес е пасящ край пътя жираф. Следват стадо зебри. А след това само ръмжене. Имелда (нашата водачка) върти джипа във всички посоки и твърди, че лъвовете са наблизо. Накрая сочи пред себе си, а ние се хващаме за биноклите, но животните се скриват бързо.

Някъде към 10 ч. взимаме втората си закуска и втората порция лъвове. Този път сме спрели на един голям водоем. Слънцето вече стопля кокалите, разопаковаме хартиените пакети, Имелда ни налива топло кафе с мляко. Около водата пред нас се подмотват кокошки токачки, няколко антилопи и едно-две прасета. По едно време Имелда наостря уши. “Чухте ли?” – пита тя. Нищо не сме чули освен шумоленето на хартиените пликове. “Тихо!” – заповядва нашата господарка-гид. “Лъвове!” – и сочи вляво от водоема. Притихваме. Постепенно от посоката, която е указала Имелда, излиза мама лъвица с две лъвчета. Минават бавно, но без да спират. Всички туристи са затаили дъх. Семейството извървява тези около 200 метра с перфектна за нас видимост и се скрива зад ниските храсти. След вътрешни бурни овации тръгваме към следващия водоем.

Така в продължение на няколко дни успяваме да се нагледаме на стада със зебри, няколко вида антилопи, сред които планински скакачи, гемсбокове, импали и орикси, жирафи, лъвове, едно дупе на носорог, а после и цял носорог, и едно ранено от хиени куду. Плюс слон, лъвове зад нашата кола и леопард пред нея. При вида на леопарда – толкова близо до нас! – спираме да дишаме! Удивително усещане за силата на природата.

Имаме нощувка и в Окакуйо – тук най-ясно можеш да чуеш копитата на зебрите, търсещи път между камънака или удара от рогата на носорозите и приближаващите стъпки на слоновете. Огромен лагер, разположен до водоем, където има нощно осветление и можеш да наблюдаваш как животните идват и си отиват по всяко време на денонощието.Последен ден в Етоша. Вече толкова сме се нагледали на животните, че не ги снимаме, а само им се наслаждаваме. И все пак има някакво предизвикателство в това да гледаш и да не снимаш. Всички знаем, че 2000 кадъра с животни са повече от достатъчни, но колебанието дали да оставиш апарата е голямо.

Последна нощ в Етоша. Нощуваме извън парка, на 4 км от източната порта, в лагера Талени. Спим в брезентови гарсониери с климатик и външни баня и тоалетна, скрити зад плет от леска.

Всеки от нас е разказ и вярвам, че и аз съм. Най-първо съм човек. И после редувам от момиче до жена и може би най-много майка. По-късно на същия ден съм и съпруга, а на следващия съм производител – на текстове, мисли и други полезни дейности. Емоционален център на една малка фамилна група. Любител на четенето, анализа, тичането (вече двегодишно занимание за моя собствена изненада) и психолог...