ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Намибия, част втора: Среща с цветовете

След още три дни сред зверовете в Намибия, някакви си хиляда километра макадан, неочаквани неприятности в Швакопмунд (столицата на спортните приключения) и ужасен океански студ, пристигаме в Сосусфлей. Постепенно се затопля – и въздухът, и цветовете. Всички гледки дотук са впечатляващи, но днес са изключителни. Пастелни и меки.

Отбиваме се до Солитер. Малко градче с около стотина жители. Естествено бензиностанция, смесен магазин, пекарната на Макгрегър и самият Макгрегър, на когото “след трийсетина години тук вече му доскучавало”. Зареждаме с гориво колата и телата, и потегляме към Тропика на козирога. В групата имаме трима рожденици и един Козирог – автора на този разказ. Тропикът на Козирога е един от петте световни паралела, които се отбелязват на картите на Земята. Обозначава най-южната географска ширина, на която Слънцето в 12 ч. на обед може да изглежда разположено в зенит. Аналогично, в северното полукълбо се намира Тропикът на Рака.

Пристигаме малко преди залез в Нищото, което се казва Дезърт Хоумстед. Този лагер се намира на 40 минути с кола от входа на природния парк Сесрием. Влизаме, оставяме колата и се мятаме на открития бус. Тъкмо преди точката на замръзване спираме и поемаме нагоре по Биг Деди – Еверест на дюните.

Най-близката до входа и достъпна за катерене дюна – на 45 километра – е Дюна 45. Добре е да отидеш там рано, за да я снимаш без изкачващите се по нея туристи. Следва Биг Деди. Височината й е приблизително 325 метра и макар мнозина да смятат, че е най-високата в света, това не е така. Дюна 7, намираща се преди Дюна 45, е най-високата. Биг Деди и Биг Мама се намират една срещу друга. А ние, техните деца – между тях.

Котловината е бяла, заобикалящите я дюни са оранжеви, а изсъхналите акации – кафяво-сиви. Умопомрачително!
След като сме се катерили около 200-300 метра, започваме да се стопляме. На едно миниатюрно връхче посядаме, закусваме и се разделяме с трима от групата. Те ще катерят Биг Деди. Другите трима оставаме. Нашето миниприключение е да слезем от това връхче.

Сесрием и Сосусфлей са атракция номер едно на Намибия и въпреки това туристът остава с впечатлението, че се намира на изключително изолирано място – 32 000 кв. км пясък. Една от най-старите и най-сухи екосистеми в света. Както и навсякъде досега, работното време е “от изгрев до залез”.

Котловината е бяла, заобикалящите я дюни са оранжеви, а изсъхналите акации – кафяво-сиви. Умопомрачително! Пясъкът тук съдържа 40 вида кварц, които се отразяват по различен начин от слънцето. Затова понякога дюните са наситенооранжеви, друг път бледопрасковени или пък с тъмни, кафяви ивици. През повечето време котловината е суха, но когато водата на река Tsauchab (кой би рискувал да го произнесе?!) набере сила, гледката от добавянето на син цвят ти взимала дъха.

Тази вечер ни очаква bush dinner (“вечеря в храстите” в местен стил) – подарък за групата от двама от рождениците. Изживяването е като за цял един живот. Пътуваме увити с одеяла в цветовете на вечерна Африка, докато стигнем нещо като скален заслон, но без покрив. Не, с покрив... от звезди. Около полунощ се прибираме в лагера. На следващата сутрин трима от нас ще летим с балон. Алармата е в 4,30 ч. Пускаме лека музичка и парното в колата. Едни фарове ни следват в облаците прах, които вдигаме. Оказват се на двойка новозеландци от нашия лагер за същия балон. Ще летим на 1000 метра височина и, както се разбира впоследствие, с 29 км/час.

Стигаме до огромно поле, на което два балона се пълнят с топъл въздух. Нашият пилот е Мастър Пол. Освен че се казва Пол, той изумително напомня Дънди Крокодила.
Тази височина и ранният час са предупреждение за студа, който ни чака. Облекли сме всичко топло, с което разполагаме. Клинове под панталоните, жилетки под суетшъртите и якета над тях. Между нас има и такива с ръкавици.

Стигаме до огромно поле, на което два балона се пълнят с топъл въздух. Нашият пилот е Мастър Пол. Той е труден за описание. Между 55 и 60-годишен, агроном. Роден от майка белгийка в Конго, прекарал целия си съзнателен живот на черния континент. Живял за малко в Белгия и завърнал се в Намибия. Освен че се казва Пол, той изумително напомня Дънди Крокодила. По фамилията скоро разбираме, че е друг Пол, а не Хоуган. Но независимо от това, като го погледнеш, разбираш, че си в сигурни ръце.

Кошът е разделен на пет части. В четири от тях са разположени по трима туристи, в петата, средна част, е Дънди. Той мълчаливо опъва въжета, подава газ за топлия въздух, мести, подрежда, Бог знае какво прави, но изглежда авторитетно.

Докато се усетим, и сме се отлепили от земята. Леко, плавно, нежно, без усилие.

И следва... О! Изненада! Вместо да е студено, настава страшна жега, а слънцето все още не е изгряло. Над главите ни има ламарина, която да ни пази от топлината на подавания въздух. Но ламарината е парче и не покрива всички трима в кутийката. Сутринта, в която сме най-подготвени за студа, се топим от жега. От горе се виждат пресъхнали реки, малко скали и предимно равнинна пустош, осеяна с кръгове. Някакъв вид гъба мори храсталака, като се развива в окръжност, в която повече не никне нищо.След 45 минути полет се приземяваме върху каросерията на един джип, докаран от помощниците на Мастър Пол, докато те самите покриват близките храсти с дрехите си, за да не се закачи балонът за някой от тях. На няколко метра от “пистата за кацане” има други два джипа. Пол се отправя натам, а ние плътно по петите му. Подскачайки по песъчливия път, стигаме до... bush breakfast. Часът е към 8,30 сутринта. Красива жълтеникава пустош, слънце, макар и сутрешно, в цвят на разтопена захар, три маси под формата на П. Мюсли, йогурт, варени яйца, колбаси, кроасани и... шампанско. Пол взима едно мачете и кани някоя от дамите да застане до него. Изпилва гърлото на бутилката и с едно “хряс!” го отрязва. След това въпросната дама отпива първите глътки шампанско. Закусваме с шампанско в осем и половина... не е зле.

***

Пътуваме обратно към лагера. На рецепция са строени куфарите – тези безмълвни пътници, които дават безпогрешния знак за довиждане. След много път и много камъни се връщаме в Уиндук. За всеки случай минаваме за сувенири през Центъра за традиционни занаяти на Намибия и прощално обикаляме авеню “Независимост”, което се пресича с авеню “Фидел Кастро”!

Утре летим за Зимбабве. 

 

Всеки от нас е разказ и вярвам, че и аз съм. Най-първо съм човек. И после редувам от момиче до жена и може би най-много майка. По-късно на същия ден съм и съпруга, а на следващия съм производител – на текстове, мисли и други полезни дейности. Емоционален център на една малка фамилна група. Любител на четенето, анализа, тичането (вече двегодишно занимание за моя собствена изненада) и психолог...