Начин на живот

Намибия, част втора: Среща с цветовете

Сесрием и Сосусфлей са атракция номер едно на Намибия и въпреки това туристът остава с впечатлението, че се намира на изключително изолирано място – 32 000 кв. км пясък. Една от най-старите и най-сухи екосистеми в света. Както и навсякъде досега, работното време е “от изгрев до залез”.

След още три дни сред зверовете в Намибия, някакви си хиляда километра макадан, неочаквани неприятности в Швакопмунд (столицата на спортните приключения) и ужасен океански студ, пристигаме в Сосусфлей. Постепенно се затопля – и въздухът, и цветовете. Всички гледки дотук са впечатляващи, но днес са изключителни. Пастелни и меки.

Отбиваме се до Солитер. Малко градче с около стотина жители. Естествено бензиностанция, смесен магазин, пекарната на Макгрегър и самият Макгрегър, на когото “след трийсетина години тук вече му доскучавало”. Зареждаме с гориво колата и телата, и потегляме към Тропика на козирога. В групата имаме трима рожденици и един Козирог – автора на този разказ. Тропикът на Козирога е един от петте световни паралела, които се отбелязват на картите на Земята. Обозначава най-южната географска ширина, на която Слънцето в 12 ч. на обед може да изглежда разположено в зенит. Аналогично, в северното полукълбо се намира Тропикът на Рака.

Пристигаме малко преди залез в Нищото, което се казва Дезърт Хоумстед. Този лагер се намира на 40 минути с кола от входа на природния парк Сесрием. Влизаме, оставяме колата и се мятаме на открития бус. Тъкмо преди точката на замръзване спираме и поемаме нагоре по Биг Деди – Еверест на дюните.

Най-близката до входа и достъпна за катерене дюна – на 45 километра – е Дюна 45. Добре е да отидеш там рано, за да я снимаш без изкачващите се по нея туристи. Следва Биг Деди. Височината й е приблизително 325 метра и макар мнозина да смятат, че е най-високата в света, това не е така. Дюна 7, намираща се преди Дюна 45, е най-високата. Биг Деди и Биг Мама се намират една срещу друга. А ние, техните деца – между тях.[[quote:0]]След като сме се катерили около 200-300 метра, започваме да се стопляме. На едно миниатюрно връхче посядаме, закусваме и се разделяме с трима от групата. Те ще катерят Биг Деди. Другите трима оставаме. Нашето миниприключение е да слезем от това връхче.

Сесрием и Сосусфлей са атракция номер едно на Намибия и въпреки това туристът остава с впечатлението, че се намира на изключително изолирано място – 32 000 кв. км пясък. Една от най-старите и най-сухи екосистеми в света. Както и навсякъде досега, работното време е “от изгрев до залез”.

Котловината е бяла, заобикалящите я дюни са оранжеви, а изсъхналите акации – кафяво-сиви. Умопомрачително! Пясъкът тук съдържа 40 вида кварц, които се отразяват по различен начин от слънцето. Затова понякога дюните са наситенооранжеви, друг път бледопрасковени или пък с тъмни, кафяви ивици. През повечето време котловината е суха, но когато водата на река Tsauchab (кой би рискувал да го произнесе?!) набере сила, гледката от добавянето на син цвят ти взимала дъха.

Тази вечер ни очаква bush dinner (“вечеря в храстите” в местен стил) – подарък за групата от двама от рождениците. Изживяването е като за цял един живот. Пътуваме увити с одеяла в цветовете на вечерна Африка, докато стигнем нещо като скален заслон, но без покрив. Не, с покрив... от звезди. Около полунощ се прибираме в лагера. На следващата сутрин трима от нас ще летим с балон. Алармата е в 4,30 ч. Пускаме лека музичка и парното в колата. Едни фарове ни следват в облаците прах, които вдигаме. Оказват се на двойка новозеландци от нашия лагер за същия балон. Ще летим на 1000 метра височина и, както се разбира впоследствие, с 29 км/час.[[quote:1]]Тази височина и ранният час са предупреждение за студа, който ни чака. Облекли сме всичко топло, с което разполагаме. Клинове под панталоните, жилетки под суетшъртите и якета над тях. Между нас има и такива с ръкавици.

Стигаме до огромно поле, на което два балона се пълнят с топъл въздух. Нашият пилот е Мастър Пол. Той е труден за описание. Между 55 и 60-годишен, агроном. Роден от майка белгийка в Конго, прекарал целия си съзнателен живот на черния континент. Живял за малко в Белгия и завърнал се в Намибия. Освен че се казва Пол, той изумително напомня Дънди Крокодила. По фамилията скоро разбираме, че е друг Пол, а не Хоуган. Но независимо от това, като го погледнеш, разбираш, че си в сигурни ръце.

Кошът е разделен на пет части. В четири от тях са разположени по трима туристи, в петата, средна част, е Дънди. Той мълчаливо опъва въжета, подава газ за топлия въздух, мести, подрежда, Бог знае какво прави, но изглежда авторитетно.

Докато се усетим, и сме се отлепили от земята. Леко, плавно, нежно, без усилие.

И следва... О! Изненада! Вместо да е студено, настава страшна жега, а слънцето все още не е изгряло. Над главите ни има ламарина, която да ни пази от топлината на подавания въздух. Но ламарината е парче и не покрива всички трима в кутийката. Сутринта, в която сме най-подготвени за студа, се топим от жега. От горе се виждат пресъхнали реки, малко скали и предимно равнинна пустош, осеяна с кръгове. Някакъв вид гъба мори храсталака, като се развива в окръжност, в която повече не никне нищо.[[more]]След 45 минути полет се приземяваме върху каросерията на един джип, докаран от помощниците на Мастър Пол, докато те самите покриват близките храсти с дрехите си, за да не се закачи балонът за някой от тях. На няколко метра от “пистата за кацане” има други два джипа. Пол се отправя натам, а ние плътно по петите му. Подскачайки по песъчливия път, стигаме до... bush breakfast. Часът е към 8,30 сутринта. Красива жълтеникава пустош, слънце, макар и сутрешно, в цвят на разтопена захар, три маси под формата на П. Мюсли, йогурт, варени яйца, колбаси, кроасани и... шампанско. Пол взима едно мачете и кани някоя от дамите да застане до него. Изпилва гърлото на бутилката и с едно “хряс!” го отрязва. След това въпросната дама отпива първите глътки шампанско. Закусваме с шампанско в осем и половина... не е зле.

***

Пътуваме обратно към лагера. На рецепция са строени куфарите – тези безмълвни пътници, които дават безпогрешния знак за довиждане. След много път и много камъни се връщаме в Уиндук. За всеки случай минаваме за сувенири през Центъра за традиционни занаяти на Намибия и прощално обикаляме авеню “Независимост”, което се пресича с авеню “Фидел Кастро”!

Утре летим за Зимбабве.