Начин на живот

Парижки истории – безсмъртие и изящество

Има почти толкова начини да се опознае и обикне един град, колкото и туристи има в него. От обикаляне по улиците или по музеите, опитване на местната кухня, а защо не и запознаване с нощния живот, до ходене в тамошния мол или купуване в големи количества на сувенири, илюстровани книги или традиционни храни и напитки. Някои туристи обичат да имат карта, програма и цел, други предпочитат да се шляят безцелно и да се потопят в атмосферата на града без маршрут и посока. Аз обичам гробища. И сладкиши. Както и очаквах, Париж предлага най-прекрасни образци и от двете. За любопитните трябва да добавя,

Парижки истории – безсмъртие и изящество

Има почти толкова начини да се опознае и обикне един град, колкото и туристи има в него. От обикаляне по улиците или по музеите, опитване на местната кухня, а защо не и запознаване с нощния живот, до ходене в тамошния мол или купуване в големи количества на сувенири, илюстровани книги или традиционни храни и напитки. Някои туристи обичат да имат карта, програма и цел, други предпочитат да се шляят безцелно и да се потопят в атмосферата на града без маршрут и посока.

Аз обичам гробища. И сладкиши. Както и очаквах, Париж предлага най-прекрасни образци и от двете. За любопитните трябва да добавя, че любителите на гробища съвсем не сме малко по света и дори си имаме име – тафофили. Сигурна съм, че дори и най-неизкушеният любител-пътешественик е чувал поне една интересна история, свързана с някое прочуто гробище по света – тези огромни обиталища на души, населявани от много повече и по-древни митове и истории, отколкото помнят градовете около тях.

Парижките гробища са като малки паркове, спокойни, тихи и зелени, където възрастни дами седят и си говорят по пейките, господа в костюми хапват сандвич в обедната си почивка, а майките разхождат децата си. На мен лично ми хареса най-много това, че никъде не е прекалено подредено и стерилно, атмосферата на нещо старо и леко повяхващо е съвсем автентична, тук-там се виждат ръждиви кръстове или съборени плочи – защото всичко на този свят е преходно и целта на последното обиталище на хората е именно да вдъхва спокойствие с човечността на своето несъвършенство.

Пер Лашез е най-известното, но и най-покварено от туристите гробище. Почти на всяка алея дебнат доброволци-екскурзоводи, които срещу скромна сума могат да ви заведат до всеки известен обитател на гробището, което впрочем не е съвсем излишна услуга, защото дори и с карта, ориентацията е малко трудна. Нашият екскурзовод ни завежда най-напред при Молиер и Балзак, макар че не сме ги изброили в списъка си, но за него е явно немислимо да пропуснем тези светила на френската литература. Минаваме покрай Сара Бернар, Едит Пиаф, Франсоа Араго и още повече или по-малко познати имена. Гробът на Джим Морисън е почти безличен, затова пък този на Оскар Уайлд е напълно обезобразен, въпреки специалната табела с молба от управата на парка. Жалко, паметникът е красив и великият ексцентрик не заслужава да спи вечен сън под нацапания с червило сфинкс. Затова пък отстрани са седнали печални две красиви момчета, потънали в мълчание и това е, което отнасям със себе си като спомен. Останалите гробища на Париж, които успях да посетя са малки, китни и не по-малко интересни. Оказва се, че Сартр и Симон дьо Бовоар или Серж Гинсбург са не по-малко почитани от Оскар Уайлд и гробовете им са потънали в сувенири, камъчета, букети и целувки с червило. Гробището, където почива Фернандел е съвсем мъничко и се намира в единия край на площад Трокадеро, като тих оазис в града, над който в далечината между кръстовете се вижда Айфеловата кула. Толкова за тази форма на безсмъртие, която уважавам не по-малко от старите книги или класическата музика.

Втората ми страст, сладките, също беше напълно задоволена. От прочутия магазин за сладолед Berthillon, където опитвам за първи път сладолед с вкус на рози – толкова странен и разкошен, че веднага ми напомня за Мария Антоанета, през сладкарниците с типично френските macarons - прекрасни на цвят и вкус сладки, които се продават в кутии по дизайн на Матю Уилиамсън – до магазините за шоколад, в които бонбоните имат срок на годност само две седмици, защото са без консерванти и са толкова вълшебни на вкус, че ги ям на съвсем мънички парченца, за да удължа максимално удоволствието. И още – забравете за големите парчета торта или чашите с крем, на които сме свикнали в нашите сладкарници. Френските сладкиши са мънички, изящни най-напред на вид, а след това и на вкус, толкова специален, че да остане дълго на небцето и още по-дълго в спомена. Най-специалните и запомнящи се неща могат да са и съвсем малки – моята втора парижка тайна.