Уважаеми, господа!
Пиша ви за последно. В ден с 310 починали българи на никой не му е до ирония.
Последно, шесто писмо. Дяволско число. И 310 погубени от безхаберие, липса на мерки и нормална мисъл, българи.
В тези 310 българи има нечия баба – и повече от една – която няма да посрещне повече внуците си. Има и нечия учителка, чийто екран ще остане завинаги черен за нейните ученици. Има, най-вероятно, и дядо, чийто скут е осиротял и на него се е случило най-страшното: да загуби дете или внук без време.
В тези 310 българи има бащи, които няма да научат синовете си да карат колело и майки, които никога повече няма да сложат “едни спагети набързо” за вечеря.
В тези 310 българи има няколко мои колеги – свестни хора и как така си заминаха? Млади хора. Стари хора. Хора, появили се на този свят, за да живеят.
Съпругът ми ви защитава донякъде. Кара ме да си представя, че съм на ваше място. Само че аз не мога да бъда на това място. А вие?
Аз мога да пиша, мога да се грижа с относително спокойствие за деца и семейство, да управлявам малък екип или да бъда част от малък екип и мен да ме управляват. И когато знам, че не мога нещо – не се захващам.
А по нашата тема, по тази, която си обсъждаме вече втора седмица: децата не са добре. Макар и живи, те пак не са добре. Животни в клетка. Някъде съвсем долу в пирамидата на Маслоу заключихте едни половин милион развиващи се българи.
Завършвам с надежда. За себе си. Че едно от нещата, които ще мога е да бъда обичана отново – някога в бъдещето, от децата ми, когато (ако) ми простят всички дефицити на нервната система по време на ковид в България през есента на 2021 г. Същата есен, през която техните милиони връстници в цивилизования свят продължаваха да следват нормален ритъм на живот и присъстваха в собствените си животи.
