Понякога, всъщност по-често отколкото ни се иска, пътуването не е гледане на света през розови очила и потапяне в сладостна омая сред уханието на прясно изпечени кроасани или лениво плискащи се в брега морски вълни. Понякога пътуването е куп немити чинии, мрачно зелени зъбери, влажни каменни стени и дълго, мъчително изкачване със силно скърцащ автобус. Важното е да се надсмиваш над всичко, за да извлечеш поука от всеки миг на път.
Беше последният ми ден в Таормина – най-красивото и романтично място в Сицилия. Кацнала на върха над морето, очароваща с изобилието от цвят на бугенвилия и стари, ама много стари вили и хотели с прекрасни морски гледки, Таормина е мечта. Нещо като Санторини на Сицилия.
След цяла седмица сред тази красота, решавам, че трябва да видим и селцето, кацнало още по-нагоре, на самия връх. „Оттам гледката трябва да е още по-убийствена!“, си мисля.
Първо, за да стигнем до Кастелмола, трябваше да прекараме час и половина в автобусчето, да направим пълна обиколка на маршрута му, за да стигнем до селцето, което е само на 5 км от Таормина. С добре продухани глави стигаме горе и ни казват, че последният автобус е след два часа.
Набързо правим обиколка, вече изморени и започващи да премръзваме. С разочарование виждам, че Кастелмола е много по-безлично място в сравнение с Таормина. Понякога, всъщност по-често отколкото ни се иска, туристическите брошури украсяват обстановката.
Едно от малкото наоколо ресторантчета бе пълно. Голяма врява се вдигаше – сицилианска музика озвучаваше мястото, на което бяха кацнали десетина маси с червени покривки. Отблизо се оказа, че са мушами. На рекламните бордове отпред мястото предлагаше обедно меню с щедри предложения: салата + лазаня + десерт + кафе + вино и чашка от местното бадемово вино за диджестив. Решихме, че е добра идея да опитаме от готвеното на местна сицилианска мамма.
Седнахме и мамма ни посрещна с усмивка и едва кретащи крака. Нямам идея как издържа да обслужва клиентите, без да се спре и за минута. Но няма и избор. Ресторантчето бе пълно и още хора идваха.
Мястото ми откриваше гледка към вътрешността на „ресторанта“. Едно помещение, в което цар бе синът, представляваше кухнята. Не можех да видя подробностите през купа от чинии, но виждах мръсните гъби на мивката. И започнах да усещам как бавно ми минава апетитът. Фокусирах погледа си и осъзнах гледката на немитите огромни чинии, подредени на високи купове, разделящи нашата маса от кухнята. Всъщност мити бяха и чакаха да бъдат сервирани на следващия клиент. Обаче от долната им страна се виждаше дебел пласт нечистотия на черни ленти, която обточваше ръбовете им.
Донесоха салатата ми и за пръв път в живота си видях в ресторант пожълтелите ъгълчета на салата айсберг да надничат сред резенчета поизсъхнали моркови и още по-дехидратирани краставички. Само доматите изглеждаха що-годе свежи. Французинът на масата вляво ни пожела „бон апети“.
Обрах каквото мога от салатата. Олиото и оцетът дойдоха в омазнени и полуръждясали бутилчици. През това време ни сервираха щедро каничка червено вино. Леле мале, сякаш пих оцет! Учудването ми стана още по-голямо. Как изобщо е възможно това в Италия, в Сицилия?! Там, където храната и времето за хранене са поставени на пиедестал.
Гергана Владева
Гери започна да изследва света преди много години, докато живееше в Етиопия. Оттогава е живяла в различни страни и сега споделя опита си с читателките си в блога When Woman Travels - място за идеи за пътуване и съвети, които да помогнат на жените да бъдат стилни и да пътуват повече. Можете да се свържете с нея във Facebook, Twitter, Pinterest или Instagram.
;void(0);){kind=link}
