Начин на живот

Понякога пътешествията не са това, което очакваме

Важното е да се надсмиваш над всичко, за да извлечеш поука от всеки миг на път.

Понякога пътешествията не са това, което очакваме

Понякога, всъщност по-често отколкото ни се иска, пътуването не е гледане на света през розови очила и потапяне в сладостна омая сред уханието на прясно изпечени кроасани или лениво плискащи се в брега морски вълни. Понякога пътуването е куп немити чинии, мрачно зелени зъбери, влажни каменни стени и дълго, мъчително изкачване със силно скърцащ автобус. Важното е да се надсмиваш над всичко, за да извлечеш поука от всеки миг на път.

Беше последният ми ден в Таормина – най-красивото и романтично място в Сицилия. Кацнала на върха над морето, очароваща с изобилието от цвят на бугенвилия и стари, ама много стари вили и хотели с прекрасни морски гледки, Таормина е мечта. Нещо като Санторини на Сицилия.

След цяла седмица сред тази красота, решавам, че трябва да видим и селцето, кацнало още по-нагоре, на самия връх. „Оттам гледката трябва да е още по-убийствена!“, си мисля.

Първо, за да стигнем до Кастелмола, трябваше да прекараме час и половина в автобусчето, да направим пълна обиколка на маршрута му, за да стигнем до селцето, което е само на 5 км от Таормина. С добре продухани глави стигаме горе и ни казват, че последният автобус е след два часа.

Набързо правим обиколка, вече изморени и започващи да премръзваме. С разочарование виждам, че Кастелмола е много по-безлично място в сравнение с Таормина. Понякога, всъщност по-често отколкото ни се иска, туристическите брошури украсяват обстановката.

Едно от малкото наоколо ресторантчета бе пълно. Голяма врява се вдигаше – сицилианска музика озвучаваше мястото, на което бяха кацнали десетина маси с червени покривки. Отблизо се оказа, че са мушами. На рекламните бордове отпред мястото предлагаше обедно меню с щедри предложения: салата + лазаня + десерт + кафе + вино и чашка от местното бадемово вино за диджестив. Решихме, че е добра идея да опитаме от готвеното на местна сицилианска мамма.

Седнахме и мамма ни посрещна с усмивка и едва кретащи крака. Нямам идея как издържа да обслужва клиентите, без да се спре и за минута. Но няма и избор. Ресторантчето бе пълно и още хора идваха.

Мястото ми откриваше гледка към вътрешността на „ресторанта“. Едно помещение, в което цар бе синът, представляваше кухнята. Не можех да видя подробностите през купа от чинии, но виждах мръсните гъби на мивката. И започнах да усещам как бавно ми минава апетитът. Фокусирах погледа си и осъзнах гледката на немитите огромни чинии, подредени на високи купове, разделящи нашата маса от кухнята. Всъщност мити бяха и чакаха да бъдат сервирани на следващия клиент. Обаче от долната им страна се виждаше дебел пласт нечистотия на черни ленти, която обточваше ръбовете им.

Донесоха салатата ми и за пръв път в живота си видях в ресторант пожълтелите ъгълчета на салата айсберг да надничат сред резенчета поизсъхнали моркови и още по-дехидратирани краставички. Само доматите изглеждаха що-годе свежи. Французинът на масата вляво ни пожела „бон апети“.

Обрах каквото мога от салатата. Олиото и оцетът дойдоха в омазнени и полуръждясали бутилчици. През това време ни сервираха щедро каничка червено вино. Леле мале, сякаш пих оцет! Учудването ми стана още по-голямо. Как изобщо е възможно това в Италия, в Сицилия?! Там, където храната и времето за хранене са поставени на пиедестал.


Е, лазанята малко оправи нещата, но ми беше ясно, че е прясно изпечен полуфабрикат. Побързах да я изям, докато още цвърчеше в чинията. Беше ме страх, че ако я оставя да изстине, няма да мога да я вкуся и ще си остана гладна. Докато дъвчех припряно, в кухнята започна врява. Майката мъмреше нещо сина, той пък й отвръщаше с гръмогласно многословие. Сицилианска му работа! Синът, тоест готвачът, бе огромен мъж, толкова висок, че не можех да му видя лицето. Всеки път, когато се опитвах да вдигна глава, погледът ми стигаше до обилно декорираната с петна бяла престилка и началото на прошарена брада. Но пък откъм брадата се чуваше и някоя дума на английски.

Докато си чаках десерта, се огледах да видя името на ресторанта. Ами… нямаше такова. Като нелегално казино, което не иска да се знае много-много за него; като амбулантен търговец, местещ се от улица на улица; като нещо, което днес го има, утре го няма. Като мрежа на паяк, с която лови заблудени мухи. За съжаление, никоя от другите „мухи“, тоест от туристите, вече попаднали в мрежата на майката и сина ресторантьори, не ни махнаха с ръка да кажат „Бягайте, докато можете“. Когато седнеш и поръчаш, вече е твърде късно.

Тирамисуто ми бе полят с прясно мляко сладкиш и единственото нещо, което наподобяваше оригиналната рецепта, бе обилно посипаното отгоре какао. Чаках да видя какъв ще е вкусът на бадемовото вино. Предишната вечер го опитах за пръв път долу, в Таормина, и беше разкошно. Бабата пристигна клатушкаща се, носеща в едната си ръка бутилка, в другата – пластмасови чашки за кафе. Наля ми от виното в чашка и зачака да си я взема от ръката й. Докато стоеше до нашата маса, почти се подпираше на мен. Имах чувството, че ще се срине в момента, в който няма вече туристи за обслужване, и ще се вдигне на крака чак другото лято, когато пак ще отворят ресторанта за сезона.

Бадемовото вино е едно от нещата, което трябва да опитате, когато сте в Таормина. Толкова деликатно, леко сладко, но не твърде много, почти като целувка на края на вечерята… Не и това, сервирано от бандата майка & син. Как бяха докарали този възкисел вкус с лек дъх на бадем, нямам идея. А когато ни сервираха кафето, дори не го и докоснах. Аз с кафе не се шегувам! Или хубаво, или никакво.

Побързахме да платим и да се махнем от мястото. Всички чужденци в ресторанта си стояха, учтиво дъвчейки или отпивайки от питиетата си, следейки с широко отворени очи случващото се в ресторанта. Бабата за пореден път ме удиви, като се опита да си удържи 10 евро бакшиш.

Слизайки на улицата, видяхме огромната снага на сина с престилката на червени петна, да се връща отнякъде. Махнахме му за сбогом и тръгнахме да потърсим по-хубави ъгълчета на това полуизоствено селце, за да ни разкарат неприятното усещане от преживяното в ресторанта. Търсим хубавите гледки. Но нищо тук не може да се мери с Таормина. Таормина, пищната, веселата, вкусната, красивата. Кастелмола е тъжно място, изградено от мрачни камъни и сиви ъгли. В неговите малки улички няма цвят, няма живот. Само сумрачност и тъга.

Ако някога отидете в Таормина, не си губете времето за Кастелмола. В Таормина и около нея има толкова по-невероятни места, които можете да видите.

Аз искам пак да се върна в Таормина и в Сицилия. Но никога повече няма да поглеждам нагоре – към мрачния каменен свят на Кастелмола.

И сигурно скоро ще забравя за ресторанта без име, но винаги ще се чудя дали онова френско „бон апети“ не беше казано с насмешка, като „добре дошли в мрежата на паяка“.

П.П. Сами разбирате, че снимки на ресторанта не се и сетих да направя!

 

Гери започва да изследва света преди много години, докато живее в Етиопия. Оттогава е живяла в различни страни и сега споделя опита си с читателките си в блога When Woman Travels - място за идеи за пътуване и съвети, които да помогнат на жените да бъдат стилни и да пътуват повече. Можете да се свържете с нея във FacebookTwitterPinterest или Instagram.