Начин на живот

С Юлето по Пътя: Болки

Приятелството работи 24/7, на пълен работен ден. То не си почива и не си взима отпуска.

Ден 13: Болки

Включвам се пряко от испанския еквивалент на Витоша 100 – Камино 800. В безсрамно ранния час, в който на нито един от нас не би му хрумнало да стане, Юлето вече е на закуска и заедно с новите си три приятелки - американки, разисквали темата за кафето и неговата геополитическа значимост. Сега, да не прозвучи самохвално, но кафето в Европа е в пъти по-добро от това в Америка. И забележете – не ние се бием по гърдите с този факт. Американките без бой си го признали. След тази очарователна дискусия и доволна от факта, че и “ний сме дали нещо на света”, Юлето напуснала албергето в Tosantos в готовност да завладее първите километри за днес. Теренът обаче се оказвал пресечен, с множество слизания и изкачвания, на места дори по-трудно проходима настилка. Към целия този коктейл, забождам и черешката на тортата – близо 40 градусова жега, която, ако е на плаж с мента в ръка, може и да изглежда далеч по-примамливо, но не и по Камино. Почивката била наложителна и Юлето отбила в бокса, под една сянка, за да се възстанови от нелеките условия на тази отсечка.

Налагала се спешна мотивационна интервенция и в рубриката "помощ от приятел" започнахме да обсъждаме колко още километра остават, по колко трябва да върви на ден, за да стигне, ще се справи ли, какво още я очаква и прочие, и прочие. Предполагам, подобни вълнения са абсолютно нормални, както и съмненията. Човек не излиза всеки ден от ежедневното си удобство, а тя не само абдикира оттам, а с такава скорост премина през огражденията на зоната си на комфорт, че свят им се зави. В края на краищата, мотивацията на Юлето се завърнала, станала, изтупала се, наместила короната и продължила напред. Никой не ѝ е обещавал да е лесно, да сме наясно.

Изпречила се нова трудност. Тъкмо, когато набрала скорост, се появила болка в бедрото и я накарала да спре отново. Осъзнала, че няма какво много да направи, спяла под първата сянка, която видяла и седнала, за да отшуми напрежението. От резервната скамейка започнах да викам: “Давай, момиче, можеш! Ти си пример, аз се гордея с теб.”, за да я накарам да измисли нещо, да събере акъла си, да строи мозъчните си клетки в две редици и да измисли решение. Фармацевтично подготвена, нашата пилигримка забъркала коктейл от обезболяващи, за който ще я помоля да изложи подробен списък, за онези от вас, които са решили да яхнат вълните на нейното приключение. След 30 минутна пауза, болката отшумяла. Пийнала лимонада, подхранила се с две варени яйца, станала и продължила. И е тук, в този момент на средата на Камино, на сцената с бурни овации излязъл поредният урок, за да ни покаже, че колкото и да сме силни, не може (не, че не може де, не бива!) да притискаме тялото си до краен предел. Защото нали се сещате за онази приказа: един път стомна за вода, втори, трети, на петия път се чупи. Дори и да почна да ръся пухкав снежец от сол върху главата ѝ, това няма да промени нищо, но определено ще си поговорим за промяна в дневния ѝ режим.

Трогва ме, когато след всичките тия еквилибристики по пътищата ми каза: “Благодаря ти, че си до мен и не - няма да ми омръзне да ти благодаря всеки ден за това, че стоически чуваш всичко от мен!”, но за това са приятелите, защото за купона всеки може, но да видим какво правим в другите моменти.

Приятелството работи 24/7, на пълен работен ден. То не си почива и не си взима отпуска.

Или си с някого и го подкрепяш в начинанията му или по-добре се unfriend-ни от листата му с приятели. Изборът е твой.

Болката в бедрото извикала в съзнанието ѝ подобна ситуация от Странджа и тъй като не е хазартен тип, Юлето решила да не опъва до краен предел жицата на поносимост на бедрото си. След 17.2 километра, в 16:06 ч местно време, се установила в алберге San Juan de Ortega, което разполагало с 62 легла и на цена от 10 евро получила едно от тях за през нощта.

Албергето се намира в Castilla y Leon, която е най-голямата по площ испанска автономна област, и която се намира в северната част на страната. Административният ѝ център е град Валядолид. На територията на днешната област са съществували кралствата Кастилия и Леон. Днес в областта преобладават две етнически групи: кастилци и леонци. Почти три четвърти от жителите на Испания са кастилски испанци, смесен народ, произлязъл от древното иберийско население, върху който са оставили отпечатъка си едни след други келтите, римляните, вестготите и арабите. Преобладаващото мнозинство изповядва римокатолическата вяра, която до 1978 г. е била официална религия за страната. С общо население от 2 553 308 души, областта обхваща провинциите Авиля, Бургос, Валядолид, Леон, Паленсия, Саламанка, Самора, Сеговия, Сория.

Засега останала тук. Почивка, слушане на тялото и пак почивка. Ето под този надслов минал днешният ден.

На другия ден, за всеобщо успокоение


болката отшумяла и така отбелязвам още едно ново утро на

Ден 14: Честит имен ден, Юле!

В ден 14 от пътуването, нашето момиче имаше имен ден. Всички, които сме с нея и я подкрепяме в намирането на себе си по Камино, ѝ пожелахме крепко здраве, много щастие, споделена обич и любов, професионални успехи и лична удовлетвореност. От Колектива.

Решението от предния ден за повече почивка се оказало много правилно. След сутрешната визитация, болки в бедрото не били налични, Юлето била в добро общо състояние. Други дискомфорти не се наблюдавали. Написах Б.О. в пътния ѝ лист, разписах го и я насочих към старта на новия ден, който започнал с кроасан и кафе. Не знам каква връзка с езотеричното има, но или Юлето е с връзки в отвъдното, или било поредната случайност. По време на прехода отново намерила от къде да си закупи смути и витаминозно подкрепена продължила напред.

Днес теренът бил доста по-благосклонен от предния ден. И като включим и разумното решение да не се претоварва с излишни напъни, нещата започнали да приемат по-нов и благ облик. От по-ранната консултация с наш другар Атанас (от прехода му Ком-Емине) и дискусии на тема “Привикване по пътищата вечни на Испания”, станало ясно, че първите десетина дни са адаптационни, след това човек преминавал на друго ниво, тялото му вече не разглеждало това умопомрачително ходене като враг номер 1, като стрес и не хлопвало защитните си механизми и съпротиви като гилотина върху мотивацията на пешеходеца. За днес Юлето вървяла така, а за утре можело да има и нов режим, да видим. Така де, проба-грешка. Ако е извървяла Камино 12 пъти поне, със сигурност щяла да знае къде да си даде зор и къде да почива повече, но пък това му е хубавото на новото. Учиш се, моделираш се. И ако си отворен към познанието за света, за себе си, за това да посрещнеш новото си аз, Вселената рано или късно ти се отплаща щедро. Малко сакрално взе да звучи, но да видим как ще се развият събитията занапред.

Колкото и да въртим, пак се стига до комична ситуация. Не знам дали защото човек понякога се пренавива много и не отразява заобикалящия го свят, или пък си попада в негов собствен, но както си говорихме с нея, че ох, видите ли, ѝ остават още 3-4 километра до крайната точка за деня, Бургос, Юлето реши да види къде се намира и ми пусна локация. Какво мислите че се случи? Не била на 3-4 километра от Бургос, а в почти в самия център на града. Питам аз е не го ли видя някъде на табела. Ами не, мислила си, че е друг град преди Бургос. Държа да подчертая дебело с три линии, че градът е БУРГОС, а не БУРГАС! Защото веднъж се случи да хване самолета за Букурещ, а не за Будапеща. И когато се обадила на свръзката си за инструкции как да се трансферира до хотела, подала телефона на таксиметровия шофьор, за да се разберат и изведнъж се оказало, че някак си нямало много общо между румънския и унгарския език. Последвал рязък обратен завой и втори опит, вече към правилната дестинация.

Та, планът бил да стигне до другия край на Бургос, за да може на следващия ден да не се върти като пиле в калчища, докато излезе от града и максимално бързо и без загуба на време, да се евакуира към следващата точка. Докато се разхождала из центъра на града се разкрили невероятни архитектурни решения. Но преди това искам да спиша няколко факта за Бургос, произлезли от справката ми. Населено място в Северна Испания и историческа столица на Кастилия, с население от около 180 000 души. Градът основно е известен с два грандиозни исторически факта, в т.ч. през 1512 г там са приети Законите на Бургос, които за пръв път уреждали отношението на испанците в Америка към коренното население. Другият факт е, че по тези територии е роден известният военачалник Родриго Деас де Вивар, по-известен като Ел Сид и, който е водил армията си срещу маврите. В листа си с най-впечатляващи здания, като топ 1, поставям готическата катедрала в града, строежът на която започнал през 1221 г. и продължил до XV-ти век. Сградата е повече от внушителна и днес е в списъка със световното културно наследство на ЮНЕСКО. Ако решите да минавате Камино, и то през Бургос, или пък за онези от вас, които не си падат толкова екстремисти, задължително отделете ден-два, за да посетите и останалите забележителности на града: Монастерио де лас Уелгас Реалес, Манастирът Мирафлорес, Музеят на човешката еволюция, Музеят на Бургос, Парк де Кастийо (паркът на замъка) и много други.

Да си намериш алберге в Бургос се оказало доста изнервяща и трудна манипулация и пилигримската ни принцеса заключила, че след като има имен ден, би било редно да се поглези малко и да отседне в хотел. След броени минути я намерих на заслужен отдих в хотелската стая, което след 24.9 километра си е напълно заслужено удоволствие.

За справка на статистически ориентираните, до момента километражът е навъртял 270 километра, а феновете на вдъхновяващото ни момиче се увеличават. Смелост, решителност, премереност – за момента това е рецептата за успешен преход на нашата пилигримка.

Ден 15-ти спретва вдъхновяваща


среща с жена, която променила остатъка от деня ѝ, а може би и целия път.

Ден 15: Жената в бяло

Днес окончателно уволнихме тракъра на Юлето и назначих сателитно проследяване през Google Maps. Причината: Телефонът ѝ ни подведе. Отново! Не стига, че ни е лъгал с по няколко километра на ден в нейн ущърб, ами и имал наглостта да не си вземе поука. Край!

Оказва се, че днес е ден на рекордите. 32.6 преминати километра, с което официално превали 300 километра преход. И, за да съм по точен, от мястото на тръгване от Saint Jean Pied de Port (Франция), до днешната крайна точка – Hontanas (Испания), гордо отбелязваме 302 километра преход. Възхищението към подвига ѝ нараства и тук си мисля за онези изследвания, според някои от които човек използва едва около 10% от потенциала на мозъка си. Ами ако Юлето вече е отключила 11-тия процент, или дори 12-тия? Ако е намерила как да надскочи себе си? Ако, ако… това веднага ме кара да се замисля колко струват туристическите раници и кой номер обувки биха ми били най-удобни… Просто казвам.

Днес пътуване започнало в 07:15 местно време. Изморена от предния напрегнат ден, в първите 10 километра от днешното пеширане, нашата мома се чувствала така, все едно цяла нощ е подавала проект в безумната електронна система на Европейската комисия. Повярвайте ми, знам какво е усещането, защото съм стоял с нея. Не стига това, ами на другата сутрин, вместо да си поспи човек, трябва да става рано за… да кажем някаква неотложна среща. Положението дори и с розови очила изглеждало не много розово, но пътят чакал и време за вайкане и помотване нямало. А като добавим и горещината, която си казвала тежката дума и то още от ранните сутрешни часове, петдесетте нюанса розово, станали… сиво.

След първата отсечка в неравната местност, Юлето спряла за кратка почивка. И както Том и Джери цял живот се гонят, така и тя срещнала някой. Е, не е Джери, но е Джордж от Щатите, както и още няколко пилигрима. Срещата се осъществила в едно крайпътно кафене, в което започнали разговори за болежки, мазоли, тракащи стави. Общо взето срещата си я представям като клуб на пенсионера “По пътя”. Но кой би те разбрал по-добре, ако не себеподобните и онези, които в този момент изживяват същото, поне на физическо ниво. Юлето усетила всеобщото разбиране и нали знаете, когато човек си сподели, ей така, само да си каже, товарът олеква и вече е по-поносим за носене на плещите. След като разтурили седянката, всеки хванал пътя и кой на къде е.

Не знам дали стана дума за това кафене (и аз не разбрах кое е точно по пътя), но имало една много впечатляваща стена с всякакви бележки, послания, дори и парични единици видях там закарафичени. Сигурен съм, че един ден колекционер фанатик ще се появи от някъде с оферта за милиони и таблото ще стане историческо богатство, съхранявано в швейцарско имение, например.

След още 2-3 километра преход, умора все още се усещала. Знам, че ще се потретя, но вече получихме няколко доказателства, че Камино ти дава това, от което имаш нужда. Насред пътя се появила една малка църква. Поредната, в която Юлето решила да се отбие, и се натъкнала на нещо много интересно, което променило цялото ѝ благосъстояние на духа, по нейни думи. В църквата, на преклонна възраст, стояла жена в бяло, от осанката на която лъхало спокойствие и нещо ангелско. На всеки пилигрим, който се отбивал, четяла молитва (можете да я видите в галерията), подарявала му медальонче с образа на Дева Мария, благославяла го, слагала му печатче в паспорта и го изпращала по живо по здраво да си върви. Наредила се Юлето на опашката, за да открадне малко от магията на жената в бяло. Постояла в църквата след това и си тръгнала. Каза ми, че

За срещи като тези си заслужава да направиш Камино!

в този момент усетила някаква нова енергия в себе си, пречистване и спокойствие, все едно умът ѝ бил проветрен и като ударила едно бързо ходене, та до следваща точка. Какво точно ѝ е дала старицата като усещане, можем само да гадаем и да се надяваме, че ще ни разкаже от първо лице, единствено число, когато се завърне от странстване.

Следвали нови 10 километра път, път, път и нищо друго. Ама нищо. Нито сянка, нито пейка, нищо. Настройваш си ума, слагаш го на stand by режим да почива и просто вървиш.

Първият момент, в който се усъмнила, че нещо не е наред с телефона ѝ, била срещата с група унгарци. Заради разговорите там, се замислила малко повече и цъкнала да свери тракъра си с пътния лист, който ѝ дали от Франция. Имало разминаване, но не му обърнала толкова голямо внимание. Обаче след като пристигнала в албергето в Hontanas, се похвалила на две момичета от Корея, че минала 28 километра. Когато им казала от къде тръгнала, всъщност те я уверили, че са 32. С този факт, Юлето веднага подаде иск за развод с телефона си и ще я следим сателитно, както вече написах по-горе в разказа си, чрез Google Maps.

А сега малко (наистина малко) за красивата миниатюра Hontanas, в която се установила тази вечер. Hontanas е община, разположена в провинция Бургос, Кастилия и Леон, Испания. Според преброяването през 2004 г. общината има население от 70 жители. Въпреки минималистичния ареал на обитание, в градчето има 3 хостела, в които според Trip Advisor пилигримите могат да отседнат: Hostal Restaurante Fuentestrella, Casa Rural El Descanso и Hotel Villa Fontanas. В кой от трите е отседнала, не разбрах, а може и да е споделила, но сами се сещате че скоростта на Интернет по такива места общо взето се движи със скоростта на сакат пощенски гълъб, та не стана ясно. Тук вечеряла с пилигримско меню, което включвало паста, риба с картофи, десерт с неизяснен произход и наименование, вода и разбира се вино. Явно хората по тези места наистина очакват пилигримите да са на фотосинтеза по време на пътя и приготвят огромни порции, какъвто бил случая с пастата, защото Юлето не могла да се справи с нея.

Почти с пистолет в главата я заставих да обясни част от вечерните пилигримски ритуали по отношение поддържането на основното ѝ средство за ходене – краката. Оказва се, че спа процедурата протичала в два етапа.

Етап 1: След баня, нанасяне на тънък слой прополисов крем против гъбички.

Етап 2: Преди лягане, намазване с някакви ментови кремове (явно с куулинг ефект).

Както си говорихме по телефона, чувам единствено и само мълчание в ефир. След няколкократни запитвания, Юлето заявява, че вече се е намазала с де що се маже и животът се върнал и можел да продължи по старо му. Явно усещането е незаменимо.

Отбелязах още един вдъхновяващ ден, още един личен рекорд, още едно разпукване на черупката на старото Юле, още една крачка към приближаването на целта, още една стъпка в намирането на нещото, което е тръгнала да търси. Усещам, че най-интересното тепърва предстои. А аз ще съм тук и ще следя, защото Юлето за момента се разписва като герой номер 1 на нашето време. Е, поне сред всички, които я познават и обичат.

Следва продължение...