Ден 9: "Пия си кафе в това хубаво алберге, слушам яка музика и се готвя да потегля и ми се появява нотификация. Анди ме бил отбелязал... като в приказка."

Да ви призная, не знам кой е в по-голяма приказка. Аз, докато си изливам мозъка тук пред драгите читатели, или тя, докато среща какви ли не красоти, села, градчета и да, Хесус от предходния ден. Мога обаче да ви гарантирам, че поне за мен стана навик да "вървя" с Юлето и да се наслаждавам на разказите ѝ. Обикновено не позволявам някой да ми заема телефонния ефир за по-дълго от 5-6 минути, но в повечето случаи постоянно повтарям на Юлето: "И какво още?". В това време вътрешно скандирам като на конни надбягвания: "Да-вай, Ю-ле, да-вай, Юле!".

Започвам днешния разказ с едно лично впечатление. Тази сутрин нашата пилигримка е пила или бензин, или някаква друга субстанция. Включила турбо режима и във времевия отрязък от 08:30 ч. до 10:00 ч. навъртяла стабилните 6.4 км.

"Задобрявам!", казала си тя и седнала да закуси.

Тъй като пътуването, поне по дни, почти удари 1/3, Юлето е започнала да установява някои важни неща: например че е редно човек от време на време да спре и да послуша тялото си. Казва, че като има нужда от почивка, сяда и почива; когато ѝ се върви по-бързо, върви. Не спазва темпото на никого, само своето. Всеки по този път си е сам за себе си. Като в житейския път – сам идваш, сам си отиваш, понякога по пътя се движиш с повече антураж, понякога с по-малко.

Но колко често слушаме вътрешния си глас за тези неща и колко често се пресираме до краен предел? Трябва ли да отидеш да извървиш 800 км пеша, за да го разбереш? Явно трябва! Срещаш много хора по пътя: някои по-рядко, други никога повече не виждаш, а трети се появяват отново, когато не си очаквал. С някои искаш да спреш и да си поговориш, с някои можеш дори да повървиш, други подминаваш със скоростта на разярен глиган, преследващ жълъди, а често има и такива, с които ти е добре да си помълчиш… по пътя. Вярно е, нали? С това емисията на предаването "Аналитично с Юлето" приключи. На мен ми се зави свят, за вас не знам.

Сега малко и за пътя през Ден 9. Юлето се насладила на едно каменно архитектурно решение на младеж, чието име забравила, прилагам снимки в галерията. Не съм сигурен този експонат как може да стои толкова балансирано, освен ако Юлето, която вече била дала 30 евро за "Капчица", не му е бутнала малко на аванта от лепилото си, но е очарователно. Изобщо по този път какво ли не може да види човек. Ей така, от нищото, се появява сергия с вода, напитки, някакви леки неща за хапване и… любезен чичко, който грам английски не знае, но някак си разбира от какво има нужда Юлето.

Края на прехода за Ден 9 Юлето фиксирала след 27.1 км в градче на име Logroño. Заради предположението, че е някое от малките населени места (вече знаете за "страстта" ми към географията), почти бях публично линчуван (нарекох го "градче"). С възмущение Юлето ме нахока онлайн: "Доста по-голямо от градче, Андриане! Повтарям, Андриане!!!". Разбира се, с много любов.

Както за себе си, така и за вас, направих бърза библиографска справка и се оказа, че градчето никак не е градче, а цял град. Логро̀ньо е град в Северна Испания, разположен на река Ебро. Административен център на автономната област Ла Риоха. Има население 150 071 души (към 2008 г.). В Логро̀ньо е концентрирана почти половината от населението на областта, а освен административен градът е и икономически и културен център за Ла Риоха. Логро̀ньо става причина за спорове между кралете на Навара и Кастилия още през X век. Регионът около града е анексиран от Кастилия през 1173 г. Хайде сега футболните фенове да вдигнат високо шалчетата си, защото се оказва, че спортът в града е представен от футболния отбор "Логронес". Побратимени градове са Бреша (Италия), Виши (Франция), Дармщат (Германия).

Днес искам да ви покажа и пилигримския паспорт на Юлето: