Начин на живот

С Юлето по Пътя: Промяна в плановете

"Не е важно колко си бавен! Докато се движиш, си по-бърз от този, който седи на дивана…"

Поседнала на пода в стаята си, Юлето отваряше едно по едно вълшебните си лечебни мазила. Въпреки това тя все още беше вдъхновена и щастлива от разстоянието, което беше изминала днес...

12 часа по-рано

Ден 5 със зашеметяваща скорост слага отметка на списъка с емоции, които Юлето си е отбелязала да изживее: ВДЪХНОВЕНИЕ!

Ранното ѝ включване започва с това да протестира за вечерния час – 22:00 ч. Заключили албергото, спрели тока, а малко след това я откачили и от мрежата. Било казармено, казва – все едно знае какво е. Не че аз съм бил в казарма, но у дома 34 години си имам военен (старшина). Повече ѝ приляга да каже "женски метох", но предвид че Юлето е мъжко момиче, и казарма приемам.

Накратко, това експозе сочи, че Юлето по време на Камино си има режим за сън (или както искате го наречете), който е от 22:00 ч. до 06:00 ч. Но така или иначе не ми се вярва да умираш да сърфираш из Интернет след 25 км преход...

В 07:44 ч. Юлето закусва в компанията на очарователни господа пилигрими. Стегнала е раницата, пременила се е със Satori, нагиздила се е наш'та хубостница и е готова да поеме към днешния преход. След първите 3 км сред гори и полянки, "ама като тези от приказките" (държеше да го напиша), Юлето засича на радара си старите познайници Винченцо и Петър (предполагам е Питър, ама като го е кръстила Петър, Петър да е). И о, Алелуя! – намират дълго търсения магазин, от който Юлето да закупи ценна стока номер 63, а именно - секундно лепило. Изглежда ви съвсем нормална ситуация, нали – ей така, разхождаш се по Камино и изведнъж се сещаш, че нямаш "Капчица". Но позволете да ви дам малко повече background на ситуацията.

Както си подскачала и си подпявала в гората предишния ден, Юлето изведнъж се подхлъзнала и леко паднала. Всъщност тя не пада никога, просто скоростно е решила да поседне. Не знам това действие като слалом ли се е развило, но планинарска обувка да разлепиш така, че да се наложи интервенция с "Капчица", си е постижение. Ако има други ентусиасти за Камино, не забравяйте да си вземете и 2-3 тубички лепило, ей така за разкош, съветва Юлето при прякото включване вече от испанските земи.

Към 13:00 ч. изминава 12-ия километър и с видимо задоволство сяда да обядва сандвич с яйца. Как Юлето се разбира с хора, с които не говори общ език, за мен остава и до ден днешен пълна мистерия, но господин, който никакъв английски не владее, е успял да я разбере какво иска и да ѝ даде храна и вода.

След целодневен преход и преминати около 25 км се установява в Zubiri, малко и китно градче в провинция Навара, с население едва 435 човека. Колкото и малко да е, все пак в TripAdvisor го има и го препоръчват. Самото алберге, в което нощува, е съвсем до реката.

Първите прозрения са налице. Решила е да спазва собственото си темпо и слуша сигналите на тялото си да ходи бързо, когато ѝ се ходи, да сяда да почива, когато е изморена, да не се пренавива. Преходът е сериозен, а това трябва да е удоволствие въпреки появяващите се физически болки и дискомфорт от време на време. Но като се е хванала на хорото, ще го играе.

Не знам дали законът за привличането работи или не (може би по-скоро работи), но цял ден си е мислела за кисело мляко и ето че то се е появило на вечерята. Стаята била приятна, спи с още 10 човека, без джендър разделение, всички накуп, който каквото легло хване и си хареса. Кацаш за малко и утре продължаваш към новия хоризонт и новите гледки…

Поседнала на пода в стаята си, Юлето отваря едно по едно вълшебните си лечебни мазила. Въпреки това тя все още е вдъхновена и щастлива от разстоянието, което е изминала днес... Първото мазолче напомня, че всичко това, което прави, си заслужава. Намазва го, обува си чистите чорапки и отива да се забавлява с другите пилигрими. Разговорите с тях се пренасят на друго ниво – без значение от пол, раса, националност, социален статус и т.н. Говорят си за пътуването и успехите на всеки един, независимо колко малки са те.

"Не е важно колко си бавен! Докато се движиш, си по-бърз от този, който седи на дивана."

Ден 6 обаче донася сериозен обрат в плановете.


Ден 6

Няма да се спираме на самия преход. Картината е от ясна по-ясна. Красиви природни картини, патки, гъски, зеленина, с една дума – природа. Прилагам n на брой фотографии, които могат да ви докоснат до преживяването на Юлето, изобщо, да я направят фотограф на National Geographic.

По-интересното е, какво се случва вечерта. По план график пристига в Памплона в 18:00 ч. местно време. Всякакви симулации, планове, ниво на изкачване, слизане и пр. са пресметнати за стотиците години, през които този преход съществува, но както всеки модел, така и този си има бъгове и статистически грешки.

Кой да отчете например, че по това време може да има фиеста в Памплона? Сега моля природозащитниците рязко да си запушат ушетата и очетата… Борба с бикове! Ама не такива на арена, където някой, на когото частите на тялото не са му толкова ценни, е решил да се тества срещу разярен бик. Тук става въпрос за такива битки, за които се строят ограждения и се пуска де що бик може да се намери в града. Или иначе казано… ¡Viva San Fermín!

По обед се изстрелва ракета от балкона на кметството в Памплона, Североизточна Испания, и фиестата на Сан Фермин започва за поредна година. Ако не ви е приятно да гледате борба с бикове, има редица шарени събития, подсъбития и минисъбития, които включват дори фестивал на виното и храната. Така, празник като празник. Весели, пияни, засмяни, някои надрусани, но доволни от живота и честващи празника в Памплона, хората могъщо са окопирали де що има места за пребиваване. Разбира се, останали са само най-скъпите хотели, в които нощувката е 70+ евро. Но Юлето решава, че чак толкова парижанската няма да я дава. За зла беда обаче няма нито едно свободно алберге. И като казвам нито едно свободно, имам предвид НИТО едно свободно легло. Единственият вариант за нея остава да нощува на улицата. Явно е изглеждала доста отчаяна от живота, защото една жена я спряла и ѝ набутала сладолед в ръцете:

"Ще се оправиш!"

Много мило, нали? Юлето бързо трябва да измисли план за спасение. Допитвайки се до един човек, решава да хване автобус за Пуенте (кое точно Пуенте, тя не уточни, но твърди, че е на 20 км от Памплона). И тук, драги ми читатели, става много ясно, че да планираш Камино с точност, не е като да планираш някой европейски проект. Помните кога Господ се смее най-много, нали? Когато човек си прави планове.

Та иначе подредената и планираща Юле трябваше да си плесне два шамара, да се опомни къде се намира, да си събере акъла и много бързо да се ориентира в обстановката. Благодарение на тези действия Юлето успя въпреки разочарованието да признае пред себе си, че просто някои неща няма как да ги предвидиш (+1 точка за експириънс и житейски урок).

Звучеше ми малко тъжна, защото хората, които беше свикнала да вижда (имаха много общи теми, говореха си), сега изостанаха с 20 км назад. Може би никога повече няма да се засекат по маршрута. Но това му е хубавото на живота, когато си отиват старите хора. Защото те са изживяно събитие, от което си взел максимума, научил си си уроците, удовлетворил си своите или техните потребности и трябва да ги пуснеш да си ходят, да си вървят по пътя, защото ролята им в твоя живот (или твоята в техните) вече е изиграна и няма какво повече да си дадете. И е хубаво, когато ги пуснеш, защото отваряш място за нови хора, познанства, роли, сцени и преживявания, за нов опит, нови планове, нови хоризонти и нови мечти за покоряване.

Следва продължение...