Начин на живот

С Юлето по Пътя: Срещи и разнообразие по Камино

"Само още едно безкрайно поле и съм там!"

Ден 10: Срещи

Buenos días, señoras y señores.

Днес Юлето станала рано, защото време за мотаене нямало. В 07:30 ч., с познатата лилава раница, тежаща 12.5 кг, се изнесла от албергето и пуснала крачкомера за днешния преход. Както се е засилила, в аритметична прогресия, скоро може да удари 30 километра ходене пеша.

“За протокола – вървя и боли, но не се отказвам”, самоотвержено вметна по телефона.Все пак звучи весела и амбицирана. Оказва се, че вчера едно от мазолчетата (не мога да си представя никой друг освен нея да говори с такова умиление за това) се оказало не едно, а цели три и то едно до друго. Но днес докладва, че са третирани, облепени и въпреки, че боли (той и животът боли, ама го живеем) се надява болката да отшуми и да продължи прехода си по-леко.

Докато се ориентирала по вече не толкова пресечения терен, попадала на една грандиозна църква, за чийто олтар речниковият ми запас обявява код "червено", вдига белия флаг и напуска демонстративно.

Тонове кован материал са концентрирани в това умопомрачително и величествено творение на изкуството. Не, наистина, думи нямам, затова само ще изложа фактите, които открих. Асунсионската църква в Наварете е каменна конструкция, изработена от три части и орбитално оформен покрив. Строителството започнало през 1553 г. от Juan Vallejo и Hernando de Mimenza и включило скални каменолози като Juan Perez de Solarte и Peder de Aguilera. Църковният дизайн съставя три тела с по два сегмента всеки, с по-ниски и по-тесни страни. Кръстната форма е добре очертана и куполът завършва с ъглова апсида, направена от пет панела. Коринтските колони са проектирани от Juan de Vallejo с помощта на реномирани каменоделци, които допринасят за превръщането на тази църква в един от най-хубавите паметници в Ла Риоха. Главният олтар е внушителна структура, разположена в централната зала. На сутерена се разкриват различни сцени, включително Богоявление, както и образи на Свети Йоан Кръстител, Свети Петър, Свети Павел и Свети Йоан Евангелист. На върха има четири барелефи, свързани с живота на Света Богородица. Основната работа е започната от Fernando de la Pena през 1694 г. и завършена през 1698 г. Няколко години по-късно скулпторът Jose de San Juan y Martin допълнително разширява реликвата.

След тези църковни архитектурни забележителности, Юлето продължила пилигримския си


подвид и с всяка измината крачка се доближавала до Сантяго, който за съжаление все още не се виждал на хоризонта. Следвайки едно от основните си правила - да почива, когато тялото ѝ каже, след 18.5 километра спира за по-дълга почивка и с чаша кафе (но не с Боби) отморила от извървяното до момента разстояние. Отново природа, зеленина, паркове и… паркови катерици. Не знам дали испанските катерици са толкова нахални колкото лондонските в St. James Park, но добродушното Юле дори и с тях осъществява близък контакт. Почивката свършила и е време за път. Хайде наново цялата процедура по опаковане – чантичка за кръст, бандана, щеки, раници, удар по гърба за изпроводяк и продължаваме напред.

Последните 10 километра от прехода били трудни – заради жегата, болките в краката, умората, която се усещала все повече и повече, а съм сигурен, че до края на пътуването ще е горе-долу като тази на Атлас, който държал земното кълбо на плещите си, но ние вярваме в Юлето. И както казвам: “Господ винаги слага на пътя ни правилните ангели в точното време”. От нищото се появил Ален от Хърватска.

Давайки си сили да продължат, минали последните 10 км от прехода за деня. Ето, че не винаги ни е нужна върволица от фенове, за да вървим напред. Помага и лекото подбутване на непознат. И то в много от случаите. Защото понякога е трудно да преоткриваш собствения си потенциал сам. Виждаш, че можеш повече и точно, когато имаш нужда от подкрепа и сили се появява някой като Ален, който ти се усмихва и спокойно казва “Ние можем!”. Точно така… Ние можем. Финал, тишина, мисъл, кратък момент на осъзнаване, в който се оказва, че

Камино не ти дава това, което искаш, а онова, от което имаш нужда.

След няколко километра пристигнали в албергето, което набелязали за нощуване в Najera - малък град, бивша епископия и бивша столица на Кралство Навара, разположена в района Rioja Alta на La Rioja, северна Испания, на река Najerilla. Nájera е спирка на френския път, най-популярният маршрут по Пътя на Сейнт Джеймс.

За да затворим днешният нелек ден, ще степенуваме и четирите малки радости на странстващия пилигрим (според мен това е заветната цел за всеки ден, но няма да споря):
1.    Намираш къде да нощуваш.
2.    Събуваш си обувките.
3.    Взимаш душ
4.    И… Saludos con una copa de vino!

Отбелязваме деня като успешен след 27.7 километра.

Ден 11 обаче ще смени част от...


антуража на Юлето.

Ден 11: Юлето се пременява

Сутринта протекла в търпеливо очакване да отвори един магазин за дрехи, защото пилигримката ни вече дала първите жертви от екипировката си и отчитаме минус един панталон. Въпреки че си беше взела спортни панталони, 2 броя, с протектори (както му е реда), дори и те не са от желязо, за да издържат под целеустремения напор на Юлината мотивация. За това, изтеглянето от Najera се случило в късното утро, почти към 11:00 ч (местно време) и с включен турбо режим отпрашила към следващата точка.

Почти получих кислородна недостатъчност от вълнение и захлас, когато ме помоли да сметна колко километра е извървяла до момента и сега туш на барабани… От Ден 5 до Ден 10 е изминала 207 километра или горе-долу около ¼ от целия преход. Определено надминава очакванията ми по всички параграфи. Не, че съм се съмнявал в нея, защото, когато се захване с нещо, амбицията й надминава и стадо разярени глигани, преследващи жълъди, но честно да си призная – мислех, че ще окапе доста по-рано. Но не се дава и това е. Браво от ложата на феновете.

Отново километри път, в които ѝ позволявам да се повайка с: “Ще се мре в тая жега!”, но след кратка почивка отново е на пистата за излитане, cross check-cross check и с лилавите си щеки в ръка продължила напред. За щастие, като гледам по тракъра ѝ, нивото на денивелация не е голямо, на ден катери горе-долу около 4 етажа, което ще рече, че се движи по сравнително равен терен. Но 40 градуса са 40 градуса, както и да го погледнете.

Дъжд, силен като сълзи на девойка, оплакваща своя заминаващ моряк, сварили Юлето ама на точното място за нейния аристократичен характер – голф игрище. Щом се налагало, ще чака - и както аз, така и тя в последно време, когато стане нещо, се успокояваме с мисълта “Господ така е решил”. Сега не очаквам да седне в локва и да захленчи защо дъждът ѝ пречил на прехода. И о, щастие! Нова възможност за повишаване на лингвистичните умения по английски. Тоби – от Англия, учител по английски (аз дали мога, като съм от България, да съм учител по български, проверявам само?), с който по на чаша кафе (предполагам, той - чай), разнищвали дебрите на житейския му гастрол – от Англия, през Франция, та сега ситуиран в Испания, където намерил любовта на живота си и се наложило да свикне с испанските температури. Когато някой е с толкова богата житейска история, или се отегчаваш, или доброволно се давиш в нея. В случая е било второто, а и за англичанин е бил доста разговорлив и забавен. Отбелязвам в дневника на пътуващия пилигрим: +1 ползотворен контакт.

Да не звуча като един Емил Чолаков (чието фиаско със захлас наблюдавам по телеприемника), но слънцето вече се е справило с испанската купесто-дъждовна облачност. Тоби се върнал към голфа, а Юлето била готова да продължи напред под наслов

Само още едно безкрайно поле и съм там!

Тракерът днес се запънал на 20.9 км преход и намирам Юлето в едно от най-старите албергета до катедрала в Santo Domingo de la Calzada. Албергето изглежда доста прилично, та дори уютно, но най-големият му плюс е, че за първи път Юлето спи в стая с толкова малко хора.

Няма да съм аз, ако не направя кратката си библиографска справка за Santo Domingo de lа Calzada, неголямо населено място, простиращо се на площ от 40 квадратни километра и 6671 жителя, според преброяването от 2012 г. Градчето е община в Ла Риоха, Испания, разположена на брега на река Оджа. Името му се отнася до основателя му Доминик де ла Калзада, който построил мост, болница и хотел тук за поклонници по френския път - най-популярният път на Пътя на Св. Джеймс. Започнал изграждането на градската катедрала на Санто Доминго де ла Калзада, в последствие е погребан вътре и е посветена на него. Друг известен факт, който много импонира на философското образование на Юлето е, че тук, през 1924 г., е роден философът Густаво Буено Мартинес. Santo Domingo de la Calzad също е мястото на чудото на "обесения невинен" поклонник, погрешно обвинен в кражба.

Броя и днешния ден за успешен, с разсъждения за това, че мислите ни всъщност имат силата да променят и сбъдват, да бъдат целенасочени, да имат заряд, да имат цел. Ето на това ни учи Юлето. А щом тя може, значи всички можем. Всички!

Ден 12 е съпроводен с множество


различни преживявания по Камино, затова го нарекох в моя разказ:

Ден 12: Разнообразие по Камино

И така, ¡Buenos días от местния радио възел! 08:00 ч., събота. Докато повечето от нас са все още в Морфеевото царство, Юлето вече се била екипирала, напуснала албергето и потеглила.

Първата находка за днес е било градче на име Grañon (следва справка, разбира се), малко село в провинцията и автономна община La Rioja, Испания. Общината покрива площ от 31.01 квадратни километра и от 2011 г. има население от 307 души. Ако решите да го посетите, не забравяйте да посетите Viloria de Rioja, Villarta-Quintana, Villalobar de Rioja, Santurdejo, Santo Domingo de la Calzada (за което вече се разгърнах в по-горен очерк) и Herramelluri. Общо взето, поредното докосване до испанската магия, наречена Камино. Отдавна съм сигурен, че Юлето е привлечена по някакъв мистичен, но не и фанатичен, начин към религиозното в лицето на църквите, но когато четох, че има над 1800 културни и археологически находки по пътя, не вярвах, че Юлето ще реши да спре в почти всяка една от тях и да събере най-много печати в пилигримския си паспорт именно в тях. Така решила да хвърли едно око в църквата на San Juan Bautista, която отново демонстрира впечатляващ олтар.

На излизане от Grañon отново следвали серия километри от мощни поля, по които не се виждало нито една сянка. В тия моменти нямало какво много да се направи, освен да върви. Така или иначе ѝ е топло, та по-добре да върви, от колкото просто да седне на среде пътя и да чака нещо да се случи. Всяка крачка тук я доближавала до следващата сянка, което е сигурен знак, че трябвало да продължава, без да спира. Вече е изминала 233 километра от началото на прехода си. Може би, аз лично, вече щях да съм дал фира по пътя, за вас не знам. Стискам палци на ръцете (и краката, и изобщо каквито налични палци имам), да се справи с всичките тия 800 километра и да не се откаже. Но знам, че като се запъне, инатът ѝ е равен на този на магаре на мост така, че към този момент, радарите ми не засичат нищо лошо на хоризонта. Амин! 

Разнообразието от пътя се подхранило от срещата ѝ с куче, което по нейни думи много приличало на кучето на добра приятелка. Не вярвам да е съвпадение, но след това срещнала и учителка от Ирландия, която пък се казвала Мери, както кучето на същата приятелка. Ох, станаха много приятелки и кучета, обърках се, затова просто изпращаме поздрави на Момичетата от града с песента Proud Mary.

Пеперуди – древен символ, който може да бъде открит още в египетските йероглифи. Едновременно се свързва със способността им за превъплъщение и красота и символ на душата. Започват от малки и тромави гъсеници, хранещи се с листа, преминаващи през пашкул, който да ги предпази от суровите външни условия, докато накрая се превърнат в красиви и ефирни създание, политащи и реещо се свободно над всичко и всеки, символизиращо полета на душата...

Стоп! Веднага спирам и се замислям, защо Юлето толкова настоятелно ми обяснява за пеперудите и за това как в последните няколко дена около нея било пълно с тези изящни създания. Дори настоява, че през последните няколко дена имала чувството, че едни и същи пеперуди я следвали (добре, че не са мухи, нали). И аз, и тя знаем, че това няма как да е възможно, защото ако съм пеперуда, ще грохна да я преследвам толкова време в тая жега, но се сещам за нещо по-важно. Нещо, което буквално ме просълзи от умиление, защото това момиче израсна пред очите ми. Като една пеперуда. Вярвам, че пътят помага на душата ѝ да се отлепи от злободневните мисли, да разпери прозрачните си крила и да се издигне на едно ново ниво на познанието за себе си. Сега, или аз съм за някакви сериозни хапчета и призовавам да си вземем носните кърпички, или наистина ми се струва, че през последните 2-3 дена Юлето звучи някак си по-смирена, по-прибрала се в себе си, по-спокойна, по-ненастойчива, по-земна, по-зряла. Повече себе си. Заради този полет на душата си, който сама на себе си позволи да се случи.

Аз съм човек, който вярва в ангели хранители и тук съвсем сериозно вече, започвам да подозирам този Ален от Хърватска, който винаги се появявал от нищото и удрял едно рамо на Юлето да продължи. Както и тя на него. Поне аз не намирам някакво по-логично обяснение от това , но в един от трудните отсечки от прехода ѝ, не разбрах откъде, се материализирал до нея и заедно са си дали сили да продължат с “We can!”. Понякога спирали за кратка почивка, не бързали, после пак продължавали, защото Юлето знае, че ако не преценяла силите си, много бързо щяла да си похаби ресурсите. А тук ресурсът е нейното тяло.

След 26.3 километра, вечерта я сварила в Tosantos - община и град, разположен в провинция Бургос, Кастилия и Леон, Испания. Според преброяването през 2004 г. населението на общината наброява 60 жители (това е по-малко и от един 10 етажен блок с по 4 апартамента на етаж). Селото има поклоннически хостел, който е отворен от април до октомври и е домакин на 50 поклонници на вечер. Преди 800 години една жена, известна като La Ermita, живеела в пещера в скалите над Tosantos и служела на минаващите поклонници. В тази пещера е построен параклис и веднъж годишно, в деня на Фиеста, жителите на Tosantos организират процесия през града, нагоре по пътя към пещерата и благодарят на Бога, Санта Мария и La Ermita за благословията на града.

Вече в албергето, нямало по-голямо удоволствие от това, да си събуе обувките – тази малка радост на пилигрима. Е, за първи път ще ѝ се наложи да спи на земята, защото легла няма (не, че са заети, просто така е устроено албергето – дюшеците са на земята), но пък какво е това за самоотвержената непретенциозност на Юлето, нали?

Следва продължение...