1 май е. В 6 часа сутринта вървя по събуждащите се улички на Каляри към дома на Анна. Сърцето ми бие учестено и нямам търпение денят да започне.
Анна ме посреща на вратата с усмивка и по фуста. Годините не й личат. Лицето й грее и цялото й същество е насочено към многобройните детайли, които ще се превърнат в един от най-пищните традиционни костюми, които съм виждала.
Говорим си на итало-английски. Как се разбираме, идея си нямам. Дълго преди съпругът й да се събуди и приготви първото кафе за деня, ние вече сме завладени от еуфорията на събуждащия се ден.
Денят на свети Ефиций е най-големият празник в цяла Сардиния. Празнува се една традиция, която е почти на четири века. За 381-ви път по улиците на столицата на Сардиния ще се съберат хиляди хора, облечени в традиционни дрехи, качени на наперени коне или на пищно украсени каруци, водени от биволи. Тези хора идват от различни части на острова, за да се отблагодарят за пореден път на светията си, че ги е избавил от чумата.
Свети Ефиций е най-красивият млад светец, който сте виждали. Със светлата си брада и благи очи те кара веднага да му симпатизираш и да му се довериш, дори и да не си много религиозна натура. Обаче за хората от Сардиния този светец и този празник са много повече от религиозен обред. Това е денят, в който сардинци си спомнят и показват на света своята идентичност. Идентичност, която учудващо добре се е съхранила през вековете, най-вероятно заради отдалечеността на острова от континентите, които го заобикалят.
Анна, горда с произхода си и нетърпелива да дефилира с гордо вдигната глава, завързва с треперещи ръце връзките на поредната фуста. Аз съм там да запечатам възможно най-интимния момент от този празник. Момента, в който всяка участничка във фестивала се приготвя да бъде, дори и за ден, „невеста“ на светеца.
Няма как да разбереш значението на този празник в Сардиния, ако не присъстваш на този интимен момент. В противен случай виждаш само повърхността, пищността, но не и смисъла на всичко видяно.
След около пет-шест долни фусти (изгубих им бройката) следва полата, която сама по себе си представлява кадифена сложност. Задната част е плисирана, предната е гладка, но с част, която се отваря. Една след друга и другите части на облеклото й се подреждат като пъзели.
След два часа „пъзелът“ е завършен и аз не мога да не се възхитя на пищността му. Костюмът, който Анна носи, както и всички други, които ще видя по улицата на Каляри през този ден, са дрехи, пропити от история. Поколение след поколение жени са си предавали традиционните рокли, като всяко поколение е добавяло по нещо. Може да се каже, че тези костюми представляват историята на сардинските жени. И не само това. Всяко село, всяко населено място си има своя носия, свой отличителен белег.
Анна ми разказва, че в миналото, когато младите момичетата са се омъжвали, родителите са им задавали въпроса: „Какво предпочиташ да имаш – нова дреха или къща?“ (като зестра).
Това показва колко скъпи са били тези носии, изпълнени от брокат и кадифе и декорирани с такова изобилие от накити.
Цветовете, които Анна носи този ден, са силни и топли. Като хората, живеещи в Сардиния. Цялата носия е поддържана от стотици безопасни игли, а елементите й са поне 30 (жалко, че не ги преброих), без накитите. Тях спрях да ги броя на 9. Стоя, гледам я и си мисля, че вечерта ще й отнеме пак два часа, за да свали всичко по себе си и да стигне до фустите. И да може да отиде до тоалетна.
Анна обаче не мисли за това. Тя вече мислено е по улиците, с приятелите си, с които от 30 години взема участие в празника на свети Ефиций. Излизаме от къщата й и тръгваме по улиците на стария град Каляри. Църквата на Свети Ефиций е наблизо. Хората се стичат към нея. Вървя след Анна като сянка. Не съм виждала по-горда жена. Тя е като царицата, а ние със съпругът й пристъпяме около нея като бедни придворни.
На мястото, където е срещата на всички участници във шествието, се събират различните групи. Освен по дизайна на носиите, някои се отличават и по поведение. Някои от хората, предимно по-възрастните, са със сериозни лица. За тях този ден е сериозен „бизнес“. Но има и изключения – баба и внучка са се прегърнали и се усмихват щастливо в обектива ми. Дали бабата е взела от младостта на внучката или внучката е наследила от младостта на баба си?
Следва продължение...
Гери започва да изследва света преди много години, докато живее в Етиопия. Оттогава е живяла в различни страни и сега споделя опита си с читателките си в блога When Woman Travels - място за идеи за пътуване и съвети, които да помогнат на жените да бъдат стилни и да пътуват повече. Можете да се свържете с нея във Facebook, Twitter, Pinterest или Instagram.
