Начин на живот

Летни маршрути: So-so Созопол

И аз (като forever young) преоткрих непретенциозния чар и дискретния финес на Созопол.

Летни маршрути: So-so Созопол

Деветдесетарският Созопол (докъм средата на десетилетието) беше магнетичен притегателен център за софийската (никак не малка) модерна космополитна прослойка, обожаваща нощния електронен рейв "парти лайф" (оцветен с алкохол, конопен дим и съответните транквиланти и/или стимуланти, улесняващи контактите между половете). Тези времена никога няма да се върнат, читавите хора безцеремонно бяха изтикани и в остатъка от времето до милениума симпатичният градец се напълни (по думите на приятел) с "хора с мустаци, шкембета, шнорхели, пояси, плавници и плетени обувки (порядъчно замърсени)", а улиците бяха завзети от абсурдни сергии с "дубльонки". Новият век малко пооправи нещата и отново софийската младеж припозна града за свой – само че вече заведението не се казва "Кънтри клуб", а знаете как... И аз (като forever young) преоткрих непретенциозния чар и дискретния финес на Созопол.

Тъй като съм с мила девойка (писал съм и друг път), която се облича като в книгите, самодостатъчна си е и не обича да обикаля барове (ляга си неприлично рано), съм сам във водовъртежа на нощния живот. Пия си спокойно и доволно, преизпълнен съм с очаквания и хвърлям по едно око на келенерката – затрупана с работа, но най-хубавата в заведението, кръшна, загоряла, гордо изправена, лавираща с таблата, тънка, ала добре оформена, с триъгълно, скулесто, хубаво и характерно лице, блестящи като планинско езеро очи, високо чело и коса на опашка. До мен упорито (и явно преднамерено) седи привлекателно момиче, леко пълно, но възбуждащо, здраво, сияйно и румено, със стегнато телце (великолепни вирнати сърдити гърди, облечено е в черно, но мога да го преглътна), явно чака да го почерпя и аз понечвам, но нещо ме спира и след доста чакане (пак доста издържа) то обидено и демонстративно се фръцва и се присъединява към приятелките си, които са го изчакали със затаен дъх. А нещото, което ме спира, е опит, рутина, цинизъм, предразсъдъци и... срам (и ме е страх не че няма да се получи, а напротив, сигурен съм, че ще се получи).

Противно на това, което постоянно проповядвам (никога сам не си поставяй бариери, "practice what you preach"), усещам, че в общуването ще ми попречи фактът (безмълвно надвиснал като сянка на буреносен облак, "слонът в стаята"), че съм по-възрастен от баща ѝ (и със сигурност от майка ѝ). Подобен "маловажен" аспект започва да ме притеснява с течение на годините...

Докато раздвоен си поръчвам, до мен девойка ми обяснява, че трябва да "индикирам" на бармана и свободно ме заговаря, бъбри без задръжки и непрекъснато. Рокля, наполовина тъмно, наполовина светлосиня (браво), червени велурени обувки (стреснат респект), гъста смолиста коса, но объл лик и мънистени очи, които ми напомнят мравка. А е толкова свежа, освободена, засмяна, общителна, сговорчива, дори хубава и впечатляваща... Не се уморявам да цитирам Гоген: "Грозното може да бъде красиво, хубавото – никога!"[[more]]Така ми върви цяла седмица – когато трябва да направя първата крачка, ми е неудобно, гузно, глождят ме угризения и самоирония (пропускам безброй възможности, които ми се натрапват като головите пасове на Иниеста за Меси, трябва само мързеливо да се протегна, дори келнерката един ден е в почивка, но пък общува съсредоточено с диджея), а това, което ми се предлага наготово, не ме впечатлява. Дали ми е минало времето (винаги се започва с досада, отегчение и самоограничения), или е само моментно състояние на ума, криза на идентичността?

Другото е житейска трагедия или екзистенциална катастрофа (младите момчета са с предимство – аз съм имал своите шансове и съм се възползвал от тях, но трябва да има здравословна конкуренция) за човек, който цял живот е бил самоуверен и самовлюбен късметлия с хипертрофирало огромно (дали е оправдано?) его...

Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, статии от който публикуваме с неговото съгласие.