Веднъж годишно пътувам до Соколския манастир. Не съм толкова вярваща, просто един наш приятел си празнува рождения ден в неизменно голяма компания, която окупира стаите на манастира и покрива с палатки огромната поляна пред него. „Три дни яли, пили и се веселили“ е точното описание на преживяването, през което минаваме всяка година, с това допълнение, че „заподозрените лица“ винаги са в различен състав, а в последните години са придружавани от малки, току прохождащи деца.

Като малка имах възможността да прекарвам почти всяка събота и неделя в Рилския манастир. Обикновено се криех на втория етаж на красивия мъжки манастир у нас и дебнех монасите, които носиха зеле или картофи към кухнята. Опитвах се да надникна в килиите им и да си представя как живеят те, как изглежда техния различен и затворен свят на мъже, избрали тишината пред суетната страна на живота ни. С годините посещенията ми в Рилския манастир станаха болезнени. Вероятно заради многото зяпачи, вторият етаж получи връвчица и табелка „Не преминавай“ и аз се оказах заклещена в двора на манастира, без да мога да продължа своите воайорски набези. Мястото се затвори към мен и ме отблъсна със своята комерсиалност. Вярвах, че няма какво да промени това отношение. Малкият манастир над Етъра обаче успя.

Дали сте имали възможност да влезете в сграда, чийто двор по нищо не се отличава от природата отвъд оградата? Ако сте – знаете какво е умилението, в което изпада всеки, който види как архитектурата не пречи на животинския и растителен свят да продължи своя кротък и красив живот. Това усетих миналата година – събудих се в 5 часа и излязох от стаята ни, заслушана в пеенето на птиците. Уредникът на манастира поливаше розите, а пеперудите пърхаха около разцъфващите цветя. Тогава аз, чедото на града, която до последно се вкопчва в павираните улици и отказва да живее без удобства, разбрах, че греша. Месец по-късно се сдобих с палатка и планински обувки и тази година бях смело подготвена да спя на поляната в манастира.

Прекрачих прага му, познавайки го. Спомних си кои бяха дъските на втория етаж, които скърцаха особено много и къде цъфтят храстите с червени рози. Тази година с манастира не се опознавахме, говорихме си тихо на една пейка, във ветровития следобед, докато нашият сплотен лагер беше зает с това да пее песни с китари и да играе футбол. С изненада установихме, че равната част на поляната пред манастира е боядисана и има две футболни врати, за да играят на открито всички, които пожелаят, напълно безплатно.

Защото е хубаво да се срещаш с природата и да живееш в нея, защото е прекрасно да не убиваш нито стръкче, позволявайки му да влезе в двора ти, защото е божествено да бъдете ведно – ти, сградата, която обитаваш и пчелите, които жужат наоколо.

Откъде го знам? Манастирът ми го сподели, докато седях на пейка, заслушана в лекия майски вятър...