Начин на живот

Спрете с тази ретро глупост за завръщането на жената в блажения рай на дома

Време е да зарежем тази фалшива носталгия по домакините от 50-те години на миналия век

Спрете с тази ретро глупост за завръщането на жената в блажения рай на дома

След поредното бързо подреждане на хола направих най-вредните полуготови спагети за обяд на децата си, поборих се не особено успешно с реторическия анализ на една публична реч (не знаете за какво говоря – спокойно, и аз не знам, както се оказа) и се зачетох в една статия на The Guardian. Знам какво си мислите сега с известна благородна завист – тази пък, всичко ѝ е явно толкова наред, та чак и време има да чете чуждата преса. В моя защита ще кажа, че по-скоро ми се налага да го правя, за да си върша добре работата. И защото като една изтощена майка под карантина не се справям особено. Поне ми остана работата, с която някак успявам да се задържа на повърхността. И доста често напоследък, някъде между механичното катерене на върховете на кариерата, онлайн училището, домакинството и кулинарията, се опитвам да разбера какво се обърка. 

И ето че днес се зачетох в статията на Елионор Марголис, чиито живот, подобно на моя, не се е променил особено след принудителното ни оставане у дома заради коронавируса – тя пише статии за списания, които се радват на немалък интерес, като подобно на мен работи вече години от вкъщи. Разликата между нас е, че тя се грижи за един домашен четирикрак любимец, а у нас чудовищата са цели три, и то двукраки. Но и двете се оправяме. Което не означава, че това е съдбата на много други жени, за които животът и кариерата са в "карантина". Ясно е, че тази пандемия ще се окаже една доста мъчителна и вероятно никак небавна смърт за жените, докато – по ирония на съдбата, действителният вирус се оказва по-смъртоносен за мъжете, както споделя и Марголис. 

Ако на работното място трябва да има съкращения, жените си отиват първи, те са изложени генерално на по-голям риск от бедност, защото получават значително по-ниски възнаграждения. Ще попитате, какво общо има това с пола? Ами има, защото много жени решават да работят почасово, на непълно работно време, дистанционно. И съответно повечето от тях са на хонорар, самоосигуряват се, не получават високи заплати, съгласяват се на неизгодни предложения, нямат достъп до социални пакети, само и само да са на разположение на семействата си. И съответно те първи си отиват при съкращения, защото обикновено работодателите най-лесно се разделят с тези служители, с които нямат трудово-правни взаимоотношения. 

Новите работещи от вкъщи перфектни майки и работохолички гордо демонстрират в социалните мрежи как могат да се трудят наравно с мъжете, да подкрепят децата в онлайн уроците, да правят всяка сутрин домашни закуски, а през ден бутикови сладкиши.

И гледат на карантината като на един невиждан досега катарзис, невероятно завръщане към духовното самоосъзнаване, което стана възможно благодарение на смъртоносния вирус, който ни връща там, където принадлежим. 

Съвсем друга тема е тази за домашното насилие, което от началото на пандемията досега е стигнало до нечувани висини. Принудителна социална изолация, ограничена свобода, карантина в домашни условия и страхът да не се разболее някой от семейството ни, неизвестността, намалените доходи, но реалните разходи все по-често ни тласкат на ръба на абсолютната лудост.

За да се окаже, че някои от нас не успяват да се овладеят и трансформират тревожността си в агресия към най-близките.

И ако преди много от мъжете са били на границата, те все пак са успявали да не я прекрачат, като излязат на разходка, пият по едно с приятел или изразходват енергия във фитнеса. Но в момента и те, и жертвите им са в капан и няма къде да бягат. 

За да няма недоразумения, няма абсолютно никакъв проблем да успявате да се справите с всички домакински работи, та дори да намирате удоволствие в това. Майките домакини са едни от най-неглижираните, но и от най-трудолюбивите хора на света. Освен това в повечето случаи тези майки възпитават прекрасни деца, които не избиват комплексите си в зряла възраст, че са страдали от липса на родителско внимание. Но има и нещо друго: време е да спрем да пропагандираме "масовото завръщане в дома" на жените. 

Време е да зарежем тази фалшива носталгия по домакините от 50-те години на миналия век, които са се себеизразявали най-добре до печката.

Страхотно е, че най-накрая успях да направя козунак на конци за Великден, но мога ли да си представя всеки божи ден да пека сладкиши? Всяка сутрин три деца със сключени вежди да ми държат сметка, че "пак ще ядем топли милинки"?! Моляяя??? Толкова по-лесно беше, когато училището не беше на метър от леглото. Когато докато мъжът ми си слагаше вратовръзката, децата дояждаха обикновения корнфлейкс. А сега всички имат претенции – мъже, деца, роднини.

Най-лошото е, че и ние имаме претенции към себе си. Да се смирим, да се отрезвим, да се върнем към дома, да създадем отново връзки с децата си. Но ако никога не сме прекъсвали тези връзки? Ако наистина нямаме нужда от това пречистване. Ако, въпреки мнението на свекървата, сме били и добри майки, и добри съпруги, та и професионалисти?! Дали стоенето до печката ще ни помогне да превъзмогнем умората, липсата на две минути за нас или нуждата от топла вана? 

И както едното залитане е прекалено, така и това да изпаднем в нечовешки ужас, че домашната помощничка няма да идва цели два месеца заради коронавируса, също не е сериозно. Ако не можем да си оправим леглото или да пуснем прахосмукачка, как въобще можем да имаме претенции, че умеем да се грижим за себе си (даже не ми се мисли за другите).

Факт е, че преди Covid-19 жените и техният (домакински) труд бяха по-ценени. Със затварянето на детските ясли, градини и училища, светът се напълни с безброй преуморени и неплатени жени. И това се случва в "идеалните семейства". А хич не ми се мисли какво е в тези, в които домашното насилие вече се е е превърнало в ежедневие, или в тези на самотните родители, които няма с кога да споделят нито грижата, нито отчаянието. 

Ако ще разглеждаме като позитив от пандемията мантрата "природата се лекува", нямам нищо против. Но нека не спекулираме прекалено дълго с това, че "повече работа за по-малко пари" всъщност е нещо хубаво, защото поне имаме работа. Много се говори за постигане на пълния потенциал по време на пандемията, но не е ли доста несправедливо, че другите трябва да определят точно какъв е нашият пълен потенциал?!

Докато се опитваме да приоритизираме задачите, като най-отгоре в списъка безспорно е това да останем живи и здрави, мисля, че е напълно излишно да ни се пробутват клишета от рода – "не може да имаме всичко". Така е, мили мъже, и вие не можете да имате всичко. А ние, жените, ще решим за себе си дали да се изживеем като героини от мрачната дистопия на Маргарет Атууд или като най-накрая реализирали се щастливи домакини. За мен истината е някъде по средата. 

 

Свободата понякога е... да надникнем през чуждия прозорец