Канякумари, най-южната точка на Индия, е притегателно място за доста туристи, цветна и адски потна мозайка от местно население и заблудени жертви като нас... които си мислят, че ще видят и усетят нещо много различно. (Ами не! Но това е и очарованието на Индия - изненадва те точно с това, което най-малко очакваш.)
Нарочно съм избрала тази цветна снимка за фон на писанието, защото точно тя (и няколко доста цветни храма), както и френското "звучене" на някои от най-популярните места по градовете (който не е гледал "Животът на Пи", да го гледа непременно), рисуват най-точно магията на Тамил Наду - другия южен щат на Индия. А Канякумари е точно там - в Тамил Наду. За разлика от Керала, който щат е управляван от комунистическата им партия поне 30 години (и което според мен допринася доста за различността му), Тамил Наду няма тази участ и веднага щом минеш границата, установяваш липсата на елементарни хигиенни правила и дисциплина там. И за да направя сравнението по-ясно: Тамил Наду се различава от останалата част на Индия само по буйната субтропическа растителност, докато в Керала няма просяци, боклуци и животни по улиците.[[quote:0]]В Тамил Наду говорят тамилски (ако това вече не ви насочи към така познатата в близкото минало терористична група "Тамилските тигри", не знам). Наред с хинди, който е индоевропейски език (както и древният санскрит), тамилският е главният език от другото езиково семейство на Индийския субконтинент. Тези езици се наричат "дравидски"; към тях спадат още малаялам, който се говори в Керала и телугу, който се говори в Карнатака.
Та в Тамил Наду тамилски тигри няма (поне така казват); те са в Шри Ланка, която е на един час път с корабче от брега на Канякумари. Но хората са същите - леко избухливи, и ако се вгледаш в мустакатите им физиономии, доста намръщени субекти... Което е странно, защото тук е слънчево и топло през цялата година и ако е вярно твърдението за Витамин D, то тогава би трябвало това да са доста щастливи хора, които се "облажват" целогодишно с наличието му.
Столицата на щата е Ченай (или Мадрас - това пояснение се налага поради безкрайната любов на индийците към ежеминутната смяна на имената на всички познати нам и непознати топоними) и понеже все пак Тамил Наду обхваща югоизточното крайбрежие на Индия, което се мие във водите на Бенгалския залив, а владетели на тези морета са французите (спомнете си Индокитай), цялата атмосфера в този щат е леко шармантна и фриволна, разхвърляна, но и артистична и красива - такава, каквато е цяла Франция.[[more]]И за да престана с безформените сравнения вече и да се насоча към идеята на днешния разказ, ще кажа само, че Тамил Наду е наистина колоритно и мърляво място, където златарските работилници са поне по 10 на глава от населението. Когато пътуваш из градовете по пътя (които странно приличат на... има едно помашко село между Лещен и Ковачевица, ако сте минавали оттам), неминуемо погледът ти попада на пелена от златарски магазини, мустакати мъже, препасани в "дотита" и адска мърсотия! Чудиш се къде са онези цветни храмови комплекси, които се появяват на всяка снимка, рекламираща това място... Е, ще стигнем и дотам.
Та така. Пътувахме си ние в "климатизиран" джип от хотела в Ковалам до Канякумари и се чувствахме чудесно - не усещахме жегата. Но колкото по на юг се спуска човек, толкова по-топло и влажно става. Пристигайки в Канякумари и отваряйки вратите на джипа... се оказахме абсолютно неподготвени за климатичните условия, които ни посрещнаха там. Лично аз бях мокра от глава до пети и прогресивно се потях обилно, което, няма как да не отбележа, донякъде помага за детоксикацията на организма.
След бърз рейд из уличните дюкяни, напечени от слънцето, успяхме бързо да купим билети за ферибота, с който да се придвижим към скалния мемориал Вивекананда и храма на малкия остров, построен през 70-те години на миналия век. Поклонниците, возещи се на ферибота с нас, бяха толкова много, че за миг си се представих като сардина в собствен сос (повярвайте ми, дори ветрецът, дето подухваше, беше адски горещ и влажен), която се чуди защо е била толкова глупава, че да се остави да я уловят на такава въдица. Пътуването беше кратко, но не мога да определя дали беше "за щастие" или не... Все пак не стана по-прохладно на голата скала, където трябваше да сме боси и единственото място за стъпване (освен ако не искаш да си изпечеш стъпалата) беше бялата линия с блажна боя, която опасваше храма. Трябва да отбележа, че това е много мъдро изобретение (бялата боя) - хем просто, хем гениално; белият цвят никога не се напича толкова, колкото останалите. Това обаче кара хората да приличат на върволица, която не се отклонява от пътя. Странно е.
В храма на скалата се молеха и "медитираха" единствено бели поклонници на Вивекананда - което поне на мен ми говори за безкрайната небрежност на индийците към собствените им духовни водачи... Или той, Вивекананда, по-скоро да е водач на белите? Както и да е, не му е времето и мястото за такива разсъждения, но аз тъй или иначе съм на мнение, че индийците живеят с миналото и идолите си (част от ежедневието им са), а не ги поставят в култ, на който да се кланят...
След обиколката на храма и снимките с местното население и в моя случай снимките на евентуалната точка, в която се събират трите водни басейна - Арабско море, Бенгалският залив и Индийският океан, се върнахме отново с ферибота, натъпкани с останалите хора без капчица свеж въздух около нас.
Силвия Младенова
Повече от Силвия можете да намерите в нейната фейсбук страница Once Upon a Time In India.
