Начин на живот

Уикенд с клътч и гердан или кратък разказ за една активна почивка

Събрахме по една чанта с дрешки и аксесоари и тръгнахме. Дори и на път, една себе- уважаваща се жена трябва да изглежда добре – къси панталонки, кецки, топ и слънчеви очила. Аз с портмоне тип клъч, а братовчедка ми с фенско герданче. Заредихме догоре и тръгнахме, само двете – по женски. Спирахме толкова много пъти, за да се наслаждаваме на природни и исторически забележителности, че ни отне около 6 часа, докато стигнем до Шипка и след това още около два и половина до Велико Търново.

Уикенд с клътч и гердан или кратък разказ за една активна почивка

Много съм развълнувана и положително заредена от прекрасния уикенд, който си спретнах и бързам да споделя, за да може и други да се възползват.

Накратко, как стана всичко – исках да избягам от София за уикенда, но не ми се ходеше до морето, нито на стандартните дестинации (на село, до Гърция или просто в планината, на гости на роднини).  Затова предложих на моя „винаги готов картоф“ – братовчедка ми – да си направим малко пътешествие до Велико Търново по подбалканския път и през Шипка. Тя не беше ходила, а пък аз обичам да се изживявам като екскурзовод. Трябваше да дойде и моята любима сестра, но тя беше заета с любов.

Събрахме по една чанта с дрешки и аксесоари и тръгнахме. Дори и на път, една себе- уважаваща се жена трябва да изглежда добре – къси панталонки, кецки, топ и слънчеви очила. Аз с портмоне тип клъч, а братовчедка ми с фенско герданче. Заредихме догоре и  тръгнахме, само двете – по женски. Спирахме толкова много пъти, за да се наслаждаваме на природни и исторически забележителности, че ни отне около 6 часа, докато стигнем до Шипка и след това още около два и половина до Велико Търново.

Но ние не бързахме - разглеждахме, възмущавахме се, смеехме се, дивяхме се, пеехме, говорихме си и разбира се, снимахме се много. Ама наистина много. Радвахме се на прекрасния ремонтиран подбалкански път, на грандиозния монумент на Васил Левски при отбивката за с. Буново, изграден от няколко местни минни дружества, на самото село, което отдалеч изглеждаше като китно английско селце. Спряхме на един водопад на пътя, който кръстихме Пръскало. Отдадохме заслуженото на родните къщи на Иван Вазов в Сопот и Васил Левски в Карлово. След това се отклонихме малко към Калофер, за да се снимаме и до внушителния паметник на Христо Ботев.  Не много доволни от обяда там, продължихме към село Шипка.

В желанието си да наваксаме, хванахме пряк междуселски път, далеч от главното шосе с хубав асфалт. Но краткият път не винаги е най-сигурният – то не бяха дупки, не бяха развълнувани като море улици, цунамита от пръст и камъни, толкова нагънати, че щяха да ни пометат, локви като езера, планини от строителен материал. Време не спестихме, но много се смяхме, притеснявайки се дали ще излезем живи и на четири колела от това премеждие. Все пак успяхме да стигнем Шипка, където поради липса на табели, направихме няколко излишни движения, докато намерим пътя към църквата.

Но в парка около самата църква указателни табели не липсваха -  на всяко 5-то дърво имаше табела „Тоалет Toilet”, указващо местоположението на важния архитектурен обект. Там ни връхлетяха детски спомени и направихме няколко снимки Преди и Сега. Следваща спирка – връх Шипка. Беше ... променливо – ту духаше вятър и беше хладно, после стана задушно, но бешемного красиво. Гледайки огромното българско знаме, което се вее до паметника, се почуствах особено горда. Насладихме се на прекрасната долина, в която се намира Казанлък и продължихме към Етъра. Е, там също е много хубаво. А каква боза правят – направо елексир. А целувките…, преяждаш с половината от една. Вече към края на деня подкарахме към Велико Търново – без да спираме. Леко уморени, но усмихнати и положително заредени от всички видени красоти и малки премеждия.

Следва продължение...

Автор: Светослава Диневска