На остров Утила в Хондурас сме. Днес е денят, в който ще си вземем под наем АТВ — нещо като огромен мотор на четири колела, което разбираемо ме хвърля в ужас. Асфалтовият път на „главната“ улица свършва доста бързо и след десетина минути вече се движим по черни, незнайни, леко притеснителни терени. Навлизаме в джунгла и за по-малко от 15 секунди тялото ми е атакувано от прежаднели зли комари — поне 30 на брой. Аз и без това още не съм се оправила от сърбящите обриви, причинени от ухапвания на пясъчните мухи. Тези комари абсолютно ме сриват и започвам да викам от ужас.
Слава Богу, измъкваме се от джунглата бързо. Скачам от АТВ-то и се разплаквам с глас от безсилие и сърбеж, усилващ се многократно под лъчите на слънцето. Слав ме гледа притеснен, грабва спрея против комари и започва да ме залива с него, опитвайки се да ме успокои. Истеричната ми криза преминава за около десетина критични минути и подсмърчайки, заявявам, че съм готова да продължа. Напред към приключенията! Планът ни е да стигнем до някой пуст плаж. На картата сме си отбелязали, че има няколко. Ето го и първият. Много красив, но с много камъни и скали и не се задържаме дълго на него.
По пътя за следващия плаж пред нас се ширва самолетна писта. Встрани има малка, на пръв поглед необитаема сграда. Очевидно това е летището на Утила за малки самолети. Сигурно в момента няма хора там. Кога друг път ще ни се отдаде възможност да караме по самолетна писта с АТВ? Слав натиска педала на газта и екзалтирано се понасяме по асфалта с най-високата за това превозно средство скорост. Бързо стигаме до края на пистата, където естествено си правим няколко селфита за доказателствен материал. Изпълнили мисията си, щастливи тръгваме обратно по пистата. Точно в този миг срещу нас изплуват двама военни с униформи и автомати.
Правят ни знак да спрем. Значи, казвам си, или ще ни разстрелят на място, или ще търся начин да се обаждам на баща си да ме спасява от мръсен, извънредно опасен хондураски затвор. Спираме. Войниците са млади момчета, които изглеждат едновременно притеснени и изненадани от това, на което са станали свидетели. Слав започва кратки преговори с тях и успява да ги излъже, че сме се изгубили и търсим пътя. Лицата им изведнъж се отпускат и видимо се успокояват. Указват ни посоката, в която трябва да караме.
Пътят за втория плаж, който търсим, отново минава през джунглата. Аз обаче вече съм така стабилно напръскана с отровен препарат, че не само комарите ме избягват, но вероятно и някои по-едри животни. Пътят е осеян с множество ями, кал и камъни. Но пък е много красиво. Освен цялата прелест, която ни заобикаля, се оказва, че сме се озовали в царството на сухоземните раци. Десетки колонии от синкави рачешки индивиди се разтичват панирани по пътя при шума на мотора. Бягат към дупките си бързо и припряно. Застават на входовете на домовете си и заемат отбранителна позиция с разтворени щипки. Почти мога да чуя тревожните им мисли. Кой ли е този шумен и огромен узурпатор, нахлул на тяхна територия и смущаващ лежерното им ежедневие? Изплашени са. Освен един.
Той е единственият, който не се маха от пътя. Доста по-едър е от другите. Стои срещу нас и ни гледа, опънал щипките си за атака. Спираме до него. Отваря щипките си и е готов за бой. Пъди ни. Стотиците други раци са притихнали отстрани. Това сигурно е старейшината или генералът. Във въздуха се усеща напрежението на ситуацията. Предаваме се и потегляме нататък. Обръщам се назад и го поглеждам. И той ни гледа. Продължава да стои по средата на пътя и да ни наблюдава. Прогонил ни е, но все още е нащрек.
Стигаме до плажа. Излизаме от зеленината на джунглата и пред очите ни се разкрива разкошна гледка. Море, светлосин цвят, пясък, палми. На секундата се хвърляме в морето. Лежим в плитката топла вода, докато подухва лек вятър. Слънцето, ситният пясък и водата галят кожата ми и напълно ме омагьосват и релаксират. Скоро слънцето ще залезе и трябва да си тръгнем, за да напуснем джунглата по светло. По пътя наобратно пак срещаме рака генерал. Вече си знаем. Под зоркия му поглед преминаваме кротко през територията на неговите владения.
Малко преди да си тръгнем от Утила, откриваме фантастичен бар, сякаш излязъл от приказките. Казва се Treetanic и е включен в класацията Топ 10 на най-хубавите барове в света. Всъщност трудно ми е да го нарека бар. Това е вселена. Намира се в короните на дърветата. Украсен е с цветна мозайка, има пещери, различни тайни пътеки, по които да се разходиш, многообразие от цветове и форми. Много ми напомня на творение на Гауди.
Кратка разходка из това вълшебно място и идва време да се отправяме към пристанището, за да се качим на лодката. Напускаме Утила. След няколкочасово пътуване с автобус пристигаме в град Сан Педро Сула в Хондурас. Там ще пренощуваме и рано сутринта ще потеглим към Никарагуа. От автогарата взимаме такси. Таксиметровият шофьор ни натоварва в колата, слиза и тръгва нанякъде. Оставя ключовете на таблото и изчезва. В продължение на 5 минути седим в таксито и се чудим какво се случва. Накрая шофьорът се появява с още двама клиенти. Търсил си е още хора за курса. Наблъскваме се хубавичко по седалките и докато пътуваме, новодошлото момче, което седи до мен, изтърсва: „А вие нали знаете, че Сан Педро Сула е обявен за третия най-опасен град в света?“. Ами не, не знам! Започвам да оглеждам подозрително заобикалящия ме свят от прозореца на таксито. Мръсничко, ниски къщички, прашно, решетки по прозорците на всички улични лафки. Но не мога да преценя — опасно ли ми изглежда или не? Хостелът, в който ще прекараме нощта, се намира в очевидно заможен и спокоен квартал. Къщите са хубави. Но всички са с високи огради и телени мрежи отгоре, а по тях… тече ток. Значи — тройна защита! Местните доста сериозно се подсигуряват. Добре, ние ще преспим в хостела и всичко ще е наред. Да, ама не. Слав иска да излезем на вечеря. Да излизам на вечеря в третия най-опасен град в света с течащ ток по оградите! Не искам, но пък съм много гладна, а в хостела няма храна. Добре, ще ходим на вечеря в квартала. Всичко е наред, само защо не си взех бронежилетката. Движа се страхливо по улицата, като съм се вкопчила в ръката на Слав. От хостела ни бяха казали, че има ресторант наблизо, и сме се отправили натам. [[more]] Всъщност е доста спокойно. Поотпускам се. Вярно, че на една улица е поставена бариера и има въоръжена охрана, но хайде сега, подробности. Пристигаме пред ресторанта. На входа стои симпатичен господин с гъст черен мустак. Облечен е в патешко жълта тениска и е с пушка в ръка. Охраната. Много е любезен. Усмихва ни се за добър вечер и ни приветства. Спокойна съм. Ще вечерям охранявана от усмихнат и много благ въоръжен мъж. Заведението е пълно с млади хора, които се смеят и забавляват като всички други млади хора във всички други градове. Порциите са огромни, а храната — много вкусна. Макар че е на открито, в ресторанта не се пуши. Излизам навън да изпуша една цигара. Разбира се, с приятния господин с жълтата тениска се поздравяваме отново, както изисква доброто възпитание.
Така завършват историите ни от Хондурас. След няколко часа поемаме към Никарагуа. Какво ли ни очаква там?
По професия, образование и последни данни Диляна е маркетинг експерт със завиден опит по специалността си. Обожава животни, обувки, философски разговори „по женски“ и театър. В свободното си време обича да чете книги, като най-често се потапя толковa дълбоко в тях, че после й е трудно да повярва, че не живее в 1984 г., че не е героиня в някой от романите на Харуки Мураками или че утре няма да се събуди и да закуси с Бърти Устър. Когато има повече свободно време, Диляна пътува до близки, далечни и много далечни места, правейки открития за себе си и за света. След това разказва за премеждията и чудесата по пътя си в блога си One Girl Finds. Вдъхновява се от непознати места и от хора, които случват истории. Обожава да пише и мечтае да не спира.
