Неделен книжен клуб

3 любими стихотворения на Петя Дубарова

Неделен книжен клуб

3 любими стихотворения на Петя Дубарова

Снимка: Pexels

Днес отбелязваме рождената дата на единствената и неповторима Петя Дубарова, личност, която ни напуска твърде рано, но оставя своя ярък отпечатък върху развитието на родната ни литература.

Тя носи у себе си онзи вроден талант, с който малцина са дарени; талант, който поглъща цялата същност на човека и който търси всячески да излезе на бял свят, да бъде чут и разбран. Петя Дубарова започва да се проявява творчески още в най-ранните си детски години, пишейки умела и проницателна за възрастта си поезия, което по-късно я утвърждава като изключителен феномен на българската литературна сцена. Нейните първи публикации са във вестниците „Септемврийче" и „Народна младеж", в списанията „Родна реч" и „Младеж".

В чест на българската поетеса, която днес щеше да навърши 58 години, решихме да ви предложим любимите ни стихотворения на обичаната и неповторима Петя Дубарова.

 

Пролет

Повярвали в лудия смях на петлите, 

в звъна на камбана с нестройно сърце,

взривяваме зимната броня на дните

с момичешки устни, с момчешки ръце.

 

Мокрее стопеният сняг по косите. 

Красиви сме в джинсите от кадифе. 

И чувствам как огън на кръгове скрит е

в очите ни с тежкия цвят на кафе.

 

Мостове, задрямали сфинксове, дюни...

Със наш седемнайсетгодишен размах

възсядаме, будим... Но кой ли целуна

косите ми светли от слънце и прах?

 

Дали ме докосват по светлото чело

смутените устни на дръзко момче?

А може би просто задъхана радост

 косите ми блика, в кръвта ми тече...

 

Има още...


Момчета

Внезапно разклонили мъжки вени

и вдигнали широки рамене,

красиви и все още несмутени

от тихо женско "да" и тежко "не",

 

превръщате с ръцете си изкусни

един велосипед във две крила.

Неволно ли докоснете ни с устни,

изчезвате. Не чакате "ела",

 

отново ваши стъпки се преплитат

със нежните ни стъпки по брега.

Пред нас животът, сочен като пита,

дъхти на мед, непипван досега.

 

А някъде и дене ме сънува,

жадува ме, прозрачна като мед,

във стихове ме търси и рисува

един усмихнат, влюбен в мен поет.

 

И счупя ли със свойта обич бяла

на детството си приказния храм,

аз своя път със неговия сляла,

най-светлата си песен ще създам!

 

Има още...


Да съм слънчево момиче

В дланите ми каца слънцето червено –

добро и светло, като гълъб ален,

то сгушва се усмихнато във мене

и пулсът ми запява в миг запален.

 

Аз искам слънце цял живот да имам

и дланите ми винаги да парят;

да нося дъх на слънце негасимо

и буйно да горя, да не догарям.

 

И хората да гледат мен засмени,

да казват "Тя е слънчево момиче,

във вените й слънчево червени

дъхът на слънцето с кръвта й тича."

 

Аз искам, щом издъхна уморена,

то – слънцето – със мен да не изстине,

а светло като мойта кръв червена

а блесне над земи и над градини.

 

Да литне между хората щастливи,

за себе си и мен да им разказва

и аз ще бъда жива, вечно жива,

защото мойто слънце няма да залязва.

 

 

„Петя на моята Петя“ открива София Филм Фест 2020