Неделен книжен клуб

3 стихотворения от Ина Иванова, новата носителка на наградата "Христо Фотев"

"В конкурси за поезия не съм участвала, макар да имам 7-8 стихосбирки"- споделя поетесата.

3 стихотворения от Ина Иванова, новата носителка на наградата "Христо Фотев"

Ина Иванова. Снимка: Facebook

Ина Иванова е тазгодишният лауерат на XI Национален конкурс за поезия "Христо Фотев". Тя спечели гласовете на журито със стихосбирката си "Нещата, за които мълчим" (изд. "Жанет 45", 2022 г.) Наградата бе връчена на тържествена церемония в атриума на Бургаския свободен университет, която тази година бе и основен акцент в отбелязването на 90-годишнината от рождението на поета. 

"Аз действително обичам поезията на Христо Фотев. Обичам нейната непокорност, нейната метежност, честност, дълбочина и особена съкровеност и честност. Благодаря за отличието и признание и за това, че сме тук заедно и че четем поезия", бяха думите на Ина Иванова. при получаването на наградата, която, освен в парична премия, се изразява и в диплом от Община Бургас и пластика "Златно перо" от Съюза на българските писатели. 

В обосновката на журито с председател Аксиния Михайлов стихосбирката "Нещата, за които мълчим"  Ина Иванова е отличена "заради ярката сензитивност и особената плътност на съдържание и форма на един оригинален език. За поетическия синтез, който се стреми да достигне зоните на неизречимото. На трансцедентното (поемата "Мелтеми"). На сложните човешки състояния. Поезия, в която образите дълбинно тълкуват абстрактното. За интензивността и кулминациите в перцепцията, които оформят ярките сюжетни планове."

За нейни подгласници с равен брой гласове в оценката на журито бяха избрани Георги Николов с „Както се отваря небе“, Едвин Сугарев с „Блудни синове“ и Керана Ангелова с "Дървото с наровете". Те бяха обявени от заместник-министъра на културата Амелия Гешева.

Ето три стихотворения от Ина Иванова:

 

* * *

Първата майска привечер, когато цъфнат кестените,
градовете ухаят горчиво и сладостно на първа любов,
избуява невинна смелост сред кенчета бира и голи лакти,
момичетата – неопитни вакханки с твърди бедра,
накълцват тротоарите с ножицата на походките си,
звънки като стъкло и нахални, гласовете им пробождат
къщите, парковете, стигат гнездата на птиците, чупят черупките,
раждат гладни пилета, пълнят въздуха с неспасяема нежност,
наливат с мед неразцъфналите липи, бодлите на акациите,
очите на отчаяни сиви мъже, чашите на древните амфитеатри,
костите на момчетата, най-вече момчетата – трогателни и вироглави,
стиснали зъби, стегнали в пъпа си томителния копнеж на бащите,
маскиран като сила, красив като слабост, неизбежен
като траекторията на пламнал метеорит – нито камък, нито звезда.

* * *

Камък върху камък, пясък върху вятър,
хората си тръгват, нищо не остава.
Думите са къщи, думите са вяра -
малко излиняла, нестабилна някак.
Като връв през шия, като ключ под прага
думите запомням и за път ги стягам.
Покрив върху въздух, вяра върху пясък,
горе, под небето, тате ще ги чака.

* * *

не ме предавай на унинието
не се предавай на унинието
да изиграем танца на живота
все едно
не съществува ден без онзи плаж
и без променливата география на светлината
и вятъра му вътре в нас
да изиграем танца все едно
не можем да предвидим
липсата
умората
и пристъпите на страха