Неделен книжен клуб

5 български стихотворения, посветени на силните жени

Блага Димитрова, Николай Лилиев и други...

5 български стихотворения, посветени на силните жени

Жената е муза на творците от дълбока древност – на нея са посветени най-великите произведения в приложното изкуство, литературата и музиката. Понякога обаче жените успяват да вдъхновят и самите себе си. Прочетете 5 стихотворения, посветени на женската сила, борбеност и смелост.

 

„ЖЕНА”

Блага Димитрова

 

Как тревожно е да си жена.

Красота и усмивка да бъдеш

сред всекидневната сивота.

Вярност – срещу изменчивия вятър,

нежност – в загрубелия свят.

От безбройните земни пътища

най-рискования да избереш –

безразсъдния път на сърцето,

и докрай да го извървиш.

Твоя единствена радост да бъде

радост да даваш… Да бъдеш в нощта

светло прозорче, което чака.

И непростимото да простиш,

и да градиш живот от отломъци.

Отговорност е да си жена.

Бъдещето да носиш в утроба.

Да продължиш в един детски вик

дългата мълчалива целувка.

Да превърнеш във вечност мига.

Твойте прострени ръце за прегръдка

люлка да станат на нов живот.

Нощем над него безсънна да тръпнеш,

светла като звездоокия свод.

Всяка детска усмивка – със бръчка

да заплатиш и във косите със скреж.

Сълза по сълза на новото стръкче

своята хубост да предадеш.

Нищо за себе си да не оставиш.

Саможертва е да си жена.

 

Прочетете също...


„ЗАЩОТО СЪМ ЖЕНА”

Мария Вергова

 

Такава съм, защото съм жена –

променлива, влудяващо различна.

Понякога съм ангелски добра,

понякога на демон заприличвам.

 

Недей да ме упрекваш,  че безчет

любовни думи мога да повтарям,

а после, по-студена и от лед,

с мълчание от студ  да те изгарям.

 

Че може днес от гняв да се взривя

и в мене да изригнат сто вулкана,

а  утре - кротка, мила и добра –

да легна аз до мъжкото ти рамо.

 

И зарад мен  горкото ти сърце

без милост и без жал да е сломено,

а  след това,  с наивност на дете,

да  плача за врабче с крило ранено

 

Не ще ме разбереш, не ме вини!

И други преди теб не са успели.

През вековете колко ли жени

духа си буен в мойта кръв са влели!

 

И в лабиринтите на моята душа,

когато безвъзвратно се изгубиш,

недей, не ме упреквай за това!

Ти сам във мен поиска  да се влюбиш!

 

Прочетете също...


„СИЛНИТЕ ЖЕНИ”

Златина Великова

 

Силните жени са като птици

и често те се реят в самота.

Гори сълза във гордите зеници

и капва тихо някъде в прахта.

Любов даряват, но любов не просят.

Оглеждат се в очите им звезди.

В сърцата женски мъжка сила носят,

следа оставят, гдето са били.

Сами притихват вечер, уморени

от дългата заблуда на деня.

Леглата им са празни и студени,

но пълен с нежна обич е сънят.

Силните жени са като птици!!!…

 

Прочетете също...


„ПОТОМКА”

Елисавета Багряна

 

Няма прародителски портрети,

ни фамилна книга в моя род

и не знам аз техните завети,

техните лица, души, живот.

 

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв.

 

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,

е избягала в среднощ дълбока

с някой чуждестранен, светъл хан.

 

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини

и спасил е двама от кинжала

вятърът, следите изравнил.

 

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,

конски бяг под плясъка на бича,

волен глас, по вятъра разлян.

 

Може би съм грешна и коварна,

може би средпът ще се сломя -

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.

 

Прочетете също...


„ЖЕНАТА”

Николай  Лилиев

 

Жената, която от паметните дни

сърцето ми пламенно страстно обича,

живее в незнайни, далечни страни

и Ничия Никога тя се нарича.

Тя има над мене безименна власт

и всякоя гънка ми спомня за нея -

напролет тя кани в разлистния храст,

наесен - в безшумната плаха алея.

Над нейния замък мълчание бди,

житейската врява до нея не стига -

и своите жертви тя дебном следи,

разтворила нощем надзвездната книга.

Тя люби печалната бледна луна,

която целува полята безбрежни -

и нейната мисъл не знае злина,

и нейните думи са тихи и нежни.

тя люби потайния приказен мир,

потънал в мъглите на здрачна далечност -

и в нейния поглед - планински тих вир -

оглежда се мълком безмълвната вечност.

От своите свити лазур-върхове,

които крилата мечта не догоня,

тя тръпном се вслушва и тръпном зове,

но нейния зов се в снежинки отроня.

И нейната похот безплътна в нощта

от тъмни желания нивга не трепва -

тя слуша чаровния танц на смъртта

и тихи любовни легенди нашепва.

На вихрена младост най-свидния цвят

напусто за нея сърцето обрича:

живее живота на приказен свят

и Ничия Никога тя се нарича.

 

Морето в българската поезия