Неделен книжен клуб

5 български стихотворения за есента

Иван Вазов, Петя Дубарова и още...

Есента често буди меланхолични настроения и блянове по отминалото лято. Пъстрите й цветове обаче вдъхновяват творците да създават съвършени произведения в художественото изкуство, в литературата, във фотографията.

Днес ви представяме  5 български стихотворения, уловили есенния вятър между редовете си... 

ЕСЕН

Иван Вазов

 

Гонят се в златната есен

лист подир лист от дървята,

рони се песен след песен

и на певец из душата.

 

Ронят се дните ми бледни:

всякой ден: „Сбогом“ на радост

някаква ил на последни

блянове, сенки от младост.

 

В тиха скръб гледам към заник,

гледам как слънце ще зайде…

Скоро и ази, тук странник,

негли ще чуя зов: „Хайде!“

Прочетете още…


ЕСЕННА ВЕЧЕР

Петя Дубарова

 

Сред настръхнали дървета

с крачка бавна и предвзета

се разхожда сънен вятър

с корона от листа,

а изкаляните стъпки,

потъмнели като кръпки,

се разбягват из асфалта

и облизват есента.

 

А прозорците сънливи

светлините си игриви

от гърдите си издухват,

като рибешки очи

се вторачват в тъмнината

и излъчват към земята

от пердетата неспрени

електрически лъчи.

 

И макар че тази есен

охлади добрата песен

на дървета и прозорци,

на вериги от листа,

тя придаде на града ни

красота като в съня ми,

но живота му от лято

осоли като сълза.

Прочетете още…


ТАКА ДА НИ ОТИВА ЕСЕНТА...

Добромир Банев

Така да ни отива есента.

И виното червено в хладно време.

По шумата от падащи листа

ще се разходим. Топло ще е с мене.

 

Ще се усмихваш. Аз ще бъда мил.

Ще ти оправя кичур. После шала.

Щастлив, че точно тебе съм открил.

Щастлива, че до мен си остаряла.

Прочетете още…


ЕСЕННА ПЕСЕН

Елисавета Багряна

Дали да сегна да откъсна

последния останал лист

на тази есен късна?

О, дни, изнизани мъниста,

в калта на пътищата разпиляни,

и вие, вечни, живи мои рани…

 

Не ме научихте на нищо

и нищо може би не струвате,

щом още мога да сънувам

и в сънищата си да вярвам —

и връз измамите изнищени

да мятам златната совалка

с новоизсукана надежда.

 

Не знам дали от тази прежда

за мачтата платно ще стане

на някогашната ми ладия,

с която (както в старите балади)

да стигна в светлото пристанище

на някаква любов…

 

Но знам — ще стане златоткан покров,

под който сладко ще сънувам

съня, от който няма будене,

— и в който няма и заблуди.

И още…


ЕСЕН

Неизвестен автор*

 

Дърветата умират прави,

отронват бавно своите листи,

литнали нагоре към земята, а

устремът надолу ги задържа.

 

Това прочетох някъде,

останалото го измислих,

докато в далечна есен,

отмиваща студа на лятото,

редях скупчените си спомени.

 

Желето на заглъхналите думи

и ехото на мислите — не мои

във хаоса от истински илюзии,

които сграбчваха неистово

остатъка от есента —

внезапно лумнаха във стих.

 

*Стихотворението е публикувано през 1985 г., във в. "Пулс", и е акростих (прочетете първите букви отгоре надолу). Във вестника то е подписано с името на Маргарита Петкова, но тя отрича да е авторът му.

 

5 български стихотворения, посветени на силните жени