Неделен книжен клуб

5 любими стихотворения на Елисавета Багряна

Вечната и святата

5 любими стихотворения на Елисавета Багряна

Снимка: Pexels

Родом от София, Елисавета Любомирова Белчева завършва славянска филология в Софийския университет, където се запознава с имена като Георги Райчев, Димчо Дебелянов и Йордан Йовков. Известна както със своята лирика, така и с нетрадиционните си възгледи за ролята на жената в обществото, поетесата е активна фигура в литературния и обществения живот у нас през 20-те години на ХХ в. Багряна сътрудничи в различни медии – „Вестник на жената“, вестник „Лик“, списанията „Съвременник“, „Златорог“, „Изкуство“ и др., а първата си книга – „Вечната и святата“, издава през 1927 г.

Донякъде аргументираща своето собствено нетрадиционно поведение, поетесата се изправя срещу представата за жената според патриархалните норми и интерпретира по един различен начин проблема за свободата на избора и волята на човек да отстоява себе си. Други водещи теми в творчеството на Багряна са, разбира се, любовта, пътешествията, самотата и спомените.

Стихотворенията ѝ са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Гърция, Чехословакия, Югославия, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др.

В чест на Елисавета Багряна и нейния принос за българската литература ви представяме нашите пет любими стихотворения на поетесата. 

Вик

Във тази стая – тясна, тъмна, ниска

умирам от неизцерима рана,

че аз не съм възлюбена и близка,

ни чакана от някого, ни звана.

 

А искам само, само да обичам,

жадувам искроструйно, светло вино;

от всяка тъмна мисъл се отричам,

край своя враг беззлобно ще отмина.

 

И искам щедро, волно да отдавам

това, що в мен гори, трепти и пее,

и в пищни празненства да разлюлявам

над скъпи гости звънки полилеи.

 

Че мойта младост, огнено пламтяща,

и моята душа на чучулига,

и моето сърце животрептящо -

като вихрушка над света ме вдигат.

 

Има още...


Амазонка

Вее утринна прохлада
в моето лице -
аз съм млада, млада, млада
с огнено сърце.

Моя вихрен кон лети
бодро и безспир -
пред очите ми цъфти
неогледен мир.

Искрометните копита
кой ще последи?
Песен светла се разплита
в моите следи:

Ний ще стигнем Хеликон
в изгревния час -
смело, мой крилати кон,
жребият е с нас.

Там под твоята подкова
извора лъчист
ще избликне в струя нова -
животворен, чист.

И когато стигнат там
моите сестри,
вдъхновение и плам
в тях ще разгори.

А над нашата победа
в трудния ни път
и Персей, и Андромеда
трепетно ще бдят.

 

Има още...


Любов

Кой си ти, на моя път застанал,

моя сън от клепките прогонил,

моя смях от устните откъснал?

И магия някаква ли стана?

Виждам те на старите икони,

чувам те в съня си нощем късно:

гледаш ме с очи на похитител,

а в гласа ти всеки звук ме гали.

Кой си ти, в духа ми смут запалил -

Мефистотел ли, или Кръстител?

 

А сърцето мое доверчиво

пее - птичка в разцъфнала градина,

пее - и нарича те: Любими.

И покорна, шепна аз щастлива,

както на Исуса - Магдалина:

- Ето моите ръце - води ме!

 

Има още...


Като слънце

Като зрънце,

като просено зрънце,

от крилатия вятър посято,

тя пониква несетно в душата

и пораства, класи и узрява.

 

       Като птичка,

като мъничка птичка,

през морета от юг долетяла,

във сърцето невинно заспало,

тя си свива гнездо и запява.

 

       Като слънце,

като божие слънце,

над живота ни кратък и беден,

и дори над деня ни последен

тя изгрява - греховна и свята.

 

       Като песен,

като майчина песен,

ненадейно в чужбина дочута,

поразява беглеца залутан -

любовта - съвестта на земята.

 

Има още...


Сън

Аз те срещнах – и бликна в душата ми песен

на предчувствие, радост и страх –

сякаш топло крило ме издигна, понесе,

сякаш в някакъв сън заживях.

Засънувах аз синия пламък, пробляснал

в удължените странни очи –

покоряващ неволно, обещаващ неясно,

като спомена – скъп и горчив.

Знам, че още преди да се сгрее земята

и стопи навалелият сняг,

преди първия полъх на пролет и лято

аз ще бъда разбудена пак –

и от мойте възторзи, надежди, победи

ще остане – един спомен тих,

една гънка горчива край устните бледи

и в тетрадката – някой нов стих.

 

"А искам само, само да обичам"