Неделен книжен клуб

Из "Паула" на Исабел Алиенде

Престанах да се страхувам от това да не стана за смях, от общественото осъждане, от „снижаването на нивото“, както дядо ми наричаше бедността, и моята собствена гореща кръв. Чувствеността престана да бъде недостатък, който трябваше да прикривам от порядъчност, и аз я приех като основна съставка на моя темперамент и по-късно – на моето творчество.

Из "Паула" на Исабел Алиенде

Дали защото прекалено много се обичахме, защото Паула и аз така лакомо консумирахме цялото щастие, което ни беше отредено? Да не би да погълнахме самия живот? Цялата ми безусловна любов й принадлежи, но като че ли тя няма повече нужда от нея.

В едно писмо Паула ми беше разказала как всичко се променило, когато ти си се появил в живота й, почувствала го изпълнен. Разказа ми, че понякога, в присъствието на други хора, полузамаяни от шума на многото разговори, ви бил достатъчен един поглед, за да си кажете колко много се обичате. Времето замръзвало и се установявало магическо пространство, в което сте съществували само тя и ти. Може би отсега нататък ще е така – въпреки разстоянието вашата любов ще живее непокътната на свое място, отвъд живота и смъртта.[[quote:0]]За мен беше изненадващо да открия, че светът е жесток и несигурен, управляван от безмилостния закон на по-силния. Естественият подбор не беше подпомогнал процъфтяването на интелекта или пък извисяването на духа – при първия повод ние взехме да се избиваме като мишки, затворени в прекалено тесен сандък.

Радостта по зачеването на едно дете, търпението по износването му, силата да му дадеш живот и чувството на дълбоко изумление като венец на всичко това, може да се сравни само със създаването на книга. [[quote:1]]Децата, както и книгите, представляват пътуване навътре е себе си, при което тялото, умът и душата се пренасочват, устремяват се към самия център на съществуването.Времето в стаята спря, а слънцето застина над розите на терасата, светът затаи дъх, за да ознаменува чудото на този нов живот. Акушерката ми подаде ножици, аз прерязах пъпната връв и Андреа пое по пътя на съдбата си, отделно от своята майка. Откъде идва това малко момиченце? Къде ли е била преди да покълне в корема на Селия? Искам да й задам хиляди въпроси, ала се страхувам, че когато ще може да ми отговори, вече ще е забравила как е било на небето... Мълчание преди раждането, мълчание след смъртта, животът е само шум между две бездънни мълчания.

Престанах да се страхувам от това да не стана за смях, от общественото осъждане, от „снижаването на нивото“, както дядо ми наричаше бедността, и моята собствена гореща кръв. Чувствеността престана да бъде недостатък, който трябваше да прикривам от порядъчност, и аз я приех като основна съставка на моя темперамент и по-късно – на моето творчество. Във Венецуела се излекувах от стари рани и от нови озлобления, отхвърлих защитната обвивка и изложих живо месо, докато не се образува нова, здрава кожа...

Червеите на тъгата я разяждаха отвътре: очите й с цвят на аквамарин помръкнаха, косата й капеше на цели кичури, кожата й загрубя и се сбръчка като на костенурка, престана да се къпе и да се облича, стоеше по халат и чехли и бършеше сълзите с ръкавите си.

Терзаех се с моите тайни, пламнала от чувтсво за вина, раздвоена между неприятното усещане, гнева срещу самата мен и озлоблението срещу старомодния ми съпруг, който невъзмутимо се рееше в мъглата на наивността, неизменно вежлив и дискретен, невъзмутим в душевното си спокойствие, нищо неискащ, приемащ грижите ми с отнесен вид и с далечна благодарност. Нужен ми беше повод, за да приключа веднъж завинаги с този брак, но той не ми го даваше, напротив – през онези години славата му на светец се затвърди още повече в очите на другите.[[more]]Харесва ми този мъж от друга раса, който пристъпва с широки крачки, смее се шумно, говори гръмогласно, разкъсва пилето за вечеря и готви, без да вдига шум – толкова е различен от другите мъже, които съм обичала. Допадат ми изблиците му на мъжка енергия, защото се редуват с неизчерпаем резерв от благост, от който винаги мога да гребна. Преживял е големи нещастия, без да се оцапа с цинизъм, и днес може да се отдаде без задръжки на тази закъсняла любов и на това латинско племе, където му е отредено мястото на патриарх.

Може би старостта е ново начало, може би е възможно да се върна във вълшебното време на моето детство – време преди линейното мислене и предразсъдъците, когато съм възприемала света с екзалтираните сетива на безумец и съм била свободна да вярвам в невероятното и да изследвам светове, които по-късно, с появата на разум, са изчезнали.