Дали защото прекалено много се обичахме, защото Паула и аз така лакомо консумирахме цялото щастие, което ни беше отредено? Да не би да погълнахме самия живот? Цялата ми безусловна любов й принадлежи, но като че ли тя няма повече нужда от нея.
В едно писмо Паула ми беше разказала как всичко се променило, когато ти си се появил в живота й, почувствала го изпълнен. Разказа ми, че понякога, в присъствието на други хора, полузамаяни от шума на многото разговори, ви бил достатъчен един поглед, за да си кажете колко много се обичате. Времето замръзвало и се установявало магическо пространство, в което сте съществували само тя и ти. Може би отсега нататък ще е така – въпреки разстоянието вашата любов ще живее непокътната на свое място, отвъд живота и смъртта.[[quote:0]]За мен беше изненадващо да открия, че светът е жесток и несигурен, управляван от безмилостния закон на по-силния. Естественият подбор не беше подпомогнал процъфтяването на интелекта или пък извисяването на духа – при първия повод ние взехме да се избиваме като мишки, затворени в прекалено тесен сандък.
Радостта по зачеването на едно дете, търпението по износването му, силата да му дадеш живот и чувството на дълбоко изумление като венец на всичко това, може да се сравни само със създаването на книга. [[quote:1]]Децата, както и книгите, представляват пътуване навътре е себе си, при което тялото, умът и душата се пренасочват, устремяват се към самия център на съществуването.Времето в стаята спря, а слънцето застина над розите на терасата, светът затаи дъх, за да ознаменува чудото на този нов живот. Акушерката ми подаде ножици, аз прерязах пъпната връв и Андреа пое по пътя на съдбата си, отделно от своята майка. Откъде идва това малко момиченце? Къде ли е била преди да покълне в корема на Селия? Искам да й задам хиляди въпроси, ала се страхувам, че когато ще може да ми отговори, вече ще е забравила как е било на небето... Мълчание преди раждането, мълчание след смъртта, животът е само шум между две бездънни мълчания.
Престанах да се страхувам от това да не стана за смях, от общественото осъждане, от „снижаването на нивото“, както дядо ми наричаше бедността, и моята собствена гореща кръв. Чувствеността престана да бъде недостатък, който трябваше да прикривам от порядъчност, и аз я приех като основна съставка на моя темперамент и по-късно – на моето творчество. Във Венецуела се излекувах от стари рани и от нови озлобления, отхвърлих защитната обвивка и изложих живо месо, докато не се образува нова, здрава кожа...
Червеите на тъгата я разяждаха отвътре: очите й с цвят на аквамарин помръкнаха, косата й капеше на цели кичури, кожата й загрубя и се сбръчка като на костенурка, престана да се къпе и да се облича, стоеше по халат и чехли и бършеше сълзите с ръкавите си.
Терзаех се с моите тайни, пламнала от чувтсво за вина, раздвоена между неприятното усещане, гнева срещу самата мен и озлоблението срещу старомодния ми съпруг, който невъзмутимо се рееше в мъглата на наивността, неизменно вежлив и дискретен, невъзмутим в душевното си спокойствие, нищо неискащ, приемащ грижите ми с отнесен вид и с далечна благодарност. Нужен ми беше повод, за да приключа веднъж завинаги с този брак, но той не ми го даваше, напротив – през онези години славата му на светец се затвърди още повече в очите на другите.[[more]]Харесва ми този мъж от друга раса, който пристъпва с широки крачки, смее се шумно, говори гръмогласно, разкъсва пилето за вечеря и готви, без да вдига шум – толкова е различен от другите мъже, които съм обичала. Допадат ми изблиците му на мъжка енергия, защото се редуват с неизчерпаем резерв от благост, от който винаги мога да гребна. Преживял е големи нещастия, без да се оцапа с цинизъм, и днес може да се отдаде без задръжки на тази закъсняла любов и на това латинско племе, където му е отредено мястото на патриарх.
Може би старостта е ново начало, може би е възможно да се върна във вълшебното време на моето детство – време преди линейното мислене и предразсъдъците, когато съм възприемала света с екзалтираните сетива на безумец и съм била свободна да вярвам в невероятното и да изследвам светове, които по-късно, с появата на разум, са изчезнали.