ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Из "Психология и вътрешна свобода" на Пиер Дако

Из "Психология и вътрешна свобода" на Пиер Дако

Светлината никога не идва отдолу

И все пак ми се струва, че днес, както никога досега, хо­рата правят огромни усилия да „се освободят". Старите табута се износват и разпадат, а на тяхно място се появя­ва желанието да бъдеш „другаде", там, където овехтели­те норми вече не действат. Осъществяването му е трудно. То може да постави под въпрос целия ти живот, изпълнен с мнима сигурност, със заучени вярвания, с компенсаторни действия, въздигна­ти до ранга на житейски правила.

Отново Бержие:

„Ако исках да натрупам състояние, драги ми Луи, щях да основа религия. Това е най-успешното начинание, изи­скващо минимални инвестиции."

Няма съмнение, че хиляди „гурута" от всякакъв вид спекулират с потребността от вяра. Помагат им и някои комерсиални телевизии, като се обръщат към най-нис­кото ниво на масовата аудитория и реализират тлъсти печалби.

Кога сме способни да „освободим" Другия?

Ако толкова хора изпитват душевна умора, то е, защото се опитват да достигнат до онези по-висши измерения, чието съществуване предусещат и които превръщат еже­дневието им в чистилище. Ще цитирам тук Ролан Каен:

„Така нашето пазарно и консумативно общество се отвори за меркантилността, за триумфиращата посред­ственост, която се настани в една лишена от правна защита ничия земя. Редом със сериозните, стабилни, достойни за възхищение лекари и психолози се появиха и хора, зашеметени от разкриващия се пред тях простор, но недостатъчно подготвени за тези изпълнени с клоп­ки и опасности терапии."

Никой наш жест, никоя наша постъпка, никое наше чувство не е ново.
Само да не се опозная!

Мнозина се страхуват от това, което биха могли да открият за себе си. Човек би казал, че възможното им величие ги плаши. А може би се боят да не се окажат „други"? Може би ги е страх да напуснат удобните си затвори, лъжливата си сигурност, илюзиите, които хранят за себе си?

Така или иначе животът на много хора представлява камара от идеи, почерпани отвсякъде и водещи доникъ­де.

Един поучителен пример...

Можем да сравним задължителното адаптиране към по-ниското „средно" ниво с модулираната вълна на радио­предавателите.

Както е известно, високочестотната, „носеща" вълна е „модулирана" от излъчвания сигнал (музика, глас и т. н.), който е нискочестотен. Но вместо ниската често­та да се нагоди към високата, става точно обратното. Високата честота бива смазана, модулирана, нагодена към излъчвания сигнал.

Не се ли получава същото и когато високите честоти на дадена афективност или интелигентност са принуде­ни да се приспособят към наложените средни честоти?

В най-незначителното и най-повърхно­стното поведение се съдържа целият Човек.
Затваряне и заключване

Много хора представляват „затворени системи". Те оби­тават затворени къщи, имат затворени приятелства, за­творени семейства и затворени образования. Това също е вид интегризъм, който им носи мнима сигурност. По­добни хора не допускат нито една „информация", която не се вписва във вижданията им, да проникне в тяхната крепост. Нужно ли е отново да споменаваме ролята на интегристкото възпитание, което ги е научило как да се обличат, как да се държат, с кого да общуват? Но иди им го кажи!

Какво да се прави? Всяко отваряне на личността към света и към информациите, които идват оттам, я обога­тява и заедно с това е източник на потенциална несигур­ност.

Затова трябва да се запитаме при какви обстоятелства се чувстваме несигурни, да опознаем вътрешните си де­мони, след което да открием начин да ги елиминираме и да си кажем, че всяка блокирана, постоянна, не поставя­на под въпрос сигурност е вид интегризъм и причинява смъртта на частица от самите нас.

Ние в един жест

А Сартр казва: „В най-незначителното и най-повърхно­стното поведение се съдържа целият Човек." Ще рече, че нищо не е незначително, нито повърхностно, и че всич­ко в поведението ни „говори" за личността и живота ни като цяло.

Човек не е някакъв „сбор", той е нещо единно. Вярно е - трябва да го повторим, - че повечето хора се чувст­ват така, сякаш поредица от случайни събития са офор­мили от тях някакъв „пъзел", от който липсват много частици, потънали в забравата на несъзнаваното.

Ние напомняме холограма, всеки фрагмент от която носи цялата информация за личността ни. Най-малкият жест, най-беглият поглед, най-незначителната дума или постъпка не само съдържат цялата ни история, те са ця­лата ни история. Напълно логично е, ако се позамислим.

Никой наш жест, никоя наша постъпка, никое наше чувство не е ново. Ако притежавахме способността да „виждаме" информацията, съдържаща се в една постъпка или в едно чувство, щяхме да обхванем с поглед целия си живот в „сгъстен" вид.От какво ни е страх?

Ако можехме за миг да зърнем несъзнаваните си затво­ри, сигурно бихме се ужасили. Но мнозина биха се упла­шили още повече, ако за част от секундата застанеха лице в лице с възможната си свобода.

От какво ни е страх? От живота, без сянка от съмне­ние. Затова си измисляме теории и им се подчиняваме уж по своя воля - всъщност повечето от тях направо ни поробват. Затова сме си изфабрикували всякакви идеали, идеологии, традиции, обичаи, морал, философии, ко­декси на честта...

Така сами издигаме стените на тъмницата, от която после се чудим как да се освободим.

„Преди да излезе от затвора си, човек трябва да при­знае, че се намира вътре в него. Клопката, в която е по­паднал, е собствената му емоционална и характерова структура. Няма смисъл да си изгражда теории за есте­ството на затвора - единственото, което трябва да направи, е да признае неговото съществуване и да потърси изхода му. Всичко друго е безполезно: безполезно е да се възпява мъката, както прави чернокожият роб; безпо­лезно е да се съчиняват поеми за прекрасната свобода -такава, каквато си я представяме в затвора, - на която ще се наслаждаваме, когато излезем от него; безполезно е да си обещаваме свободен живот след смъртта, както прави католицизмът, или да славим безкрайното си не­вежество подобно на филосфите на примирението... Първото нещо, което трябва да сторим, е да потърсим изхода на затвора."