Неделен книжен клуб

Из "Психология и вътрешна свобода" на Пиер Дако

Мнозина се страхуват от това, което биха могли да открият за себе си. Човек би казал, че възможното им величие ги плаши. А може би се боят да не се окажат „други"? Може би ги е страх да напуснат удобните си затвори, лъжливата си сигурност, илюзиите, които хранят за себе си?

Из "Психология и вътрешна свобода" на Пиер Дако

Светлината никога не идва отдолу

И все пак ми се струва, че днес, както никога досега, хо­рата правят огромни усилия да „се освободят". Старите табута се износват и разпадат, а на тяхно място се появя­ва желанието да бъдеш „другаде", там, където овехтели­те норми вече не действат. Осъществяването му е трудно. То може да постави под въпрос целия ти живот, изпълнен с мнима сигурност, със заучени вярвания, с компенсаторни действия, въздигна­ти до ранга на житейски правила.

Отново Бержие:

„Ако исках да натрупам състояние, драги ми Луи, щях да основа религия. Това е най-успешното начинание, изи­скващо минимални инвестиции."

Няма съмнение, че хиляди „гурута" от всякакъв вид спекулират с потребността от вяра. Помагат им и някои комерсиални телевизии, като се обръщат към най-нис­кото ниво на масовата аудитория и реализират тлъсти печалби.

Кога сме способни да „освободим" Другия?

Ако толкова хора изпитват душевна умора, то е, защото се опитват да достигнат до онези по-висши измерения, чието съществуване предусещат и които превръщат еже­дневието им в чистилище. Ще цитирам тук Ролан Каен:

„Така нашето пазарно и консумативно общество се отвори за меркантилността, за триумфиращата посред­ственост, която се настани в една лишена от правна защита ничия земя. Редом със сериозните, стабилни, достойни за възхищение лекари и психолози се появиха и хора, зашеметени от разкриващия се пред тях простор, но недостатъчно подготвени за тези изпълнени с клоп­ки и опасности терапии."[[quote:1]]Само да не се опозная!

Мнозина се страхуват от това, което биха могли да открият за себе си. Човек би казал, че възможното им величие ги плаши. А може би се боят да не се окажат „други"? Може би ги е страх да напуснат удобните си затвори, лъжливата си сигурност, илюзиите, които хранят за себе си?

Така или иначе животът на много хора представлява камара от идеи, почерпани отвсякъде и водещи доникъ­де.

Един поучителен пример...

Можем да сравним задължителното адаптиране към по-ниското „средно" ниво с модулираната вълна на радио­предавателите.

Както е известно, високочестотната, „носеща" вълна е „модулирана" от излъчвания сигнал (музика, глас и т. н.), който е нискочестотен. Но вместо ниската често­та да се нагоди към високата, става точно обратното. Високата честота бива смазана, модулирана, нагодена към излъчвания сигнал.

Не се ли получава същото и когато високите честоти на дадена афективност или интелигентност са принуде­ни да се приспособят към наложените средни честоти?[[quote:0]]Затваряне и заключване

Много хора представляват „затворени системи". Те оби­тават затворени къщи, имат затворени приятелства, за­творени семейства и затворени образования. Това също е вид интегризъм, който им носи мнима сигурност. По­добни хора не допускат нито една „информация", която не се вписва във вижданията им, да проникне в тяхната крепост. Нужно ли е отново да споменаваме ролята на интегристкото възпитание, което ги е научило как да се обличат, как да се държат, с кого да общуват? Но иди им го кажи!

Какво да се прави? Всяко отваряне на личността към света и към информациите, които идват оттам, я обога­тява и заедно с това е източник на потенциална несигур­ност.

Затова трябва да се запитаме при какви обстоятелства се чувстваме несигурни, да опознаем вътрешните си де­мони, след което да открием начин да ги елиминираме и да си кажем, че всяка блокирана, постоянна, не поставя­на под въпрос сигурност е вид интегризъм и причинява смъртта на частица от самите нас.

Ние в един жест

А Сартр казва: „В най-незначителното и най-повърхно­стното поведение се съдържа целият Човек." Ще рече, че нищо не е незначително, нито повърхностно, и че всич­ко в поведението ни „говори" за личността и живота ни като цяло.

Човек не е някакъв „сбор", той е нещо единно. Вярно е - трябва да го повторим, - че повечето хора се чувст­ват така, сякаш поредица от случайни събития са офор­мили от тях някакъв „пъзел", от който липсват много частици, потънали в забравата на несъзнаваното.

Ние напомняме холограма, всеки фрагмент от която носи цялата информация за личността ни. Най-малкият жест, най-беглият поглед, най-незначителната дума или постъпка не само съдържат цялата ни история, те са ця­лата ни история. Напълно логично е, ако се позамислим.

Никой наш жест, никоя наша постъпка, никое наше чувство не е ново. Ако притежавахме способността да „виждаме" информацията, съдържаща се в една постъпка или в едно чувство, щяхме да обхванем с поглед целия си живот в „сгъстен" вид.[[more]]От какво ни е страх?

Ако можехме за миг да зърнем несъзнаваните си затво­ри, сигурно бихме се ужасили. Но мнозина биха се упла­шили още повече, ако за част от секундата застанеха лице в лице с възможната си свобода.

От какво ни е страх? От живота, без сянка от съмне­ние. Затова си измисляме теории и им се подчиняваме уж по своя воля - всъщност повечето от тях направо ни поробват. Затова сме си изфабрикували всякакви идеали, идеологии, традиции, обичаи, морал, философии, ко­декси на честта...

Така сами издигаме стените на тъмницата, от която после се чудим как да се освободим.

„Преди да излезе от затвора си, човек трябва да при­знае, че се намира вътре в него. Клопката, в която е по­паднал, е собствената му емоционална и характерова структура. Няма смисъл да си изгражда теории за есте­ството на затвора - единственото, което трябва да направи, е да признае неговото съществуване и да потърси изхода му. Всичко друго е безполезно: безполезно е да се възпява мъката, както прави чернокожият роб; безпо­лезно е да се съчиняват поеми за прекрасната свобода -такава, каквато си я представяме в затвора, - на която ще се наслаждаваме, когато излезем от него; безполезно е да си обещаваме свободен живот след смъртта, както прави католицизмът, или да славим безкрайното си не­вежество подобно на филосфите на примирението... Първото нещо, което трябва да сторим, е да потърсим изхода на затвора."