Точно преди празника на жената издателство „Колибри“ ни представи новото издание на избрана лирика от легендарната българска поетеса Елисавета Багряна. Художественото дело дължим на Кирил Златков, а предговора и съставителството – на Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров.
„Аз обичам самата любов“ е лирически сборник, който разкрива един нов и непознат облик на известната поетеса, на който не сме имали възможност да се насладим. Благодарение на свободата, с която разполагаме днес, имаме шанса да преоткрием една друга Багряна, която сякаш е била затулена някъде в режимните пропаганди на миналото. Сборникът съдържа всичките й значими текстове, въведени като чиста поезия – линеарен текст без начало и край. Водещата тема, разбира се, е любовта, а от нея естествено произтичат и другите теми, характерни за нея, като пътешествията, риска, полета, самотата и спомена.
Елисавета Багряна (Елисавета Любомирова Белчева) е една от най-известните български поетеси, авторка на детски книги и преводачка. Тя е родена през 1893г. в София и сътрудничи в различни медии – „Вестник на жената“, вестник „Лик“, списанията „Съвременник“, „Златорог“, „Изкуство“ и други. Утвърждава се като поет с издаването на първата си книга „Вечната и святата“ (1927). Стихотворенията на Багряна са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Гърция, Чехословакия, Югославия, Румъния, Италия, Швеция, Полша и други страни. Тази книга е опит поезията ѝ да бъде показана не толкова в светостта, колкото в нейната вечност: Багряна завинаги.
***
СЪН
Аз те срещнах – и бликна в душата ми песен
на предчувствие, радост и страх –
сякаш топло крило ме издигна, понесе,
сякаш в някакъв сън заживях.
Засънувах аз синия пламък, пробляснал
в удължените странни очи –
покоряващ неволно, обещаващ неясно,
като спомена – скъп и горчив.
Знам, че още преди да се сгрее земята
и стопи навалелият сняг,
преди първия полъх на пролет и лято
аз ще бъда разбудена пак –
и от мойте възторзи, надежди, победи
ще остане – един спомен тих,
една гънка горчива край устните бледи
и в тетрадката – някой нов стих.
И още...
ВИК
Във тази стая – тясна, тъмна, ниска,
умирам от неизцерима рана,
че аз не съм възлюбена и близка,
ни чакана от някого, ни звана.
А искам само, само да обичам,
жадувам искроструйно, светло вино;
от всяка тъмна мисъл се отричам,
край всеки враг беззлобно ще отмина.
И искам щедро, волно да отдавам
това, що в мен гори, трепти и пее,
и в царски празненства да разлюлявам
над скъпи гости звънки полилеи. –
Че мойта младост, огненопламтяща,
и моята душа на чучулига,
и моето сърце животрептящо
като вихрушка над света ме вдигат.
И още...
ЕДИНСТВЕНИЯТ
Ти ли беше в миналото?
Ти ли си сега?
Ти ли с мен ще бъдеш утре?
Този образ, който виждам
под затворените си клепачи,
този силует с различна сянка,
който неотменно с мен върви,
този глас, от който се събуждам
и запявам сутрин,
името, с което те наричам –
твои ли са? Твои ли са?
Ти ли си, или това е
образът и името
на моята любов,
незагасваща в сърцето ми,
както огъня в сърцето на земята.
Ти ли си, или това е
образът и името
на мойта жажда,
чакаща и тръпна,
както жаждата на плодната земя
за дъждоносен облак.
Ти ли си, или това е
образът и името
на мойта болка
по единствения
вечен,
неотлъчен спътник –
както месецът е към земята.
Ти ли си?
