Първият детективски роман на Агата Кристи – „Аферата в Стайлс“, отбеляза тази седмица 100-годишнината от издаването си. Той се появява отчасти благодарение на облог на писателката с нейната сестра и слага началото на дълъг списък от романи, повести, разкази и пиеси, заради които я наричат „кралицата на криминалето“.
"Тя постига това като жена по време, когато за жените не са обичайни подобни неща. Мисля, че това е изключително и вълнуващо постижение", казва правнукът й Джеймс Причард.
От криминалните романи на Агата Кристи са продадени над 2 милиарда копия, преведени на 100 езика, а според Книгата на рекордите на Гинес тя е най-продаваният белетрист в света. Съществуват многобройни филмови, телевизионни и радиоадаптации на произведенията й, голяма част от които са събрани в стрийминг платформата "Бритбокс", а пиесата й „Капан за мишки“ и до днес се играе в Уест Енд – повече от 27 500 представления до 16 март 2020 година, когато театрите в Лондон затвориха врати заради пандемията.
И докато очакваме филмовата адаптация на романа "Смърт край Нил", режисирана от Кенет Брана, да си припомним първия случай на гениалния белгийски детектив Еркюл Поаро и неговия приятел капитан Артър Хейстингс.
***
ГЛАВА 1
Аз пристигам в Стайлс
Големият интерес сред обществото към така наречения на времето „случай Стайлс“ бе вече по-утихнал. Въпреки това, поради широката, макар и незавидна слава, съпътствувала тази история, бях помолен, от една страна от приятеля ми Еркюл Поаро, а от друга — от самото семейство, да я напиша. По този начин искахме веднъж завинаги да сложим край на слуховете, които все още се ширеха.
Смятам накратко да изложа обстоятелствата, по силата на които бях въвлечен в тази история.
След раняване на фронта ме върнаха в родината. Прекарах няколко потискащи месеца в някакъв дом за възстановяване, а после получих още един месец отпуск по болест. Понеже нямах близки роднини или приятели, бях започнал вече да си блъскам ума какво да правя, когато се натъкнах на Джон Кавендиш. Не можеше да се каже, че се бяхме срещали много често през последните няколко години. Дори не можеше да се каже, че го познавах твърде добре. Освен това беше поне с петнадесетина години по-възрастен от мен, макар човек трудно можеше да му даде и четиридесет и пет. Като юноша често бях посещавал Стайлс, имението на майка му в Есекс.
Поразприказвахме се за доброто старо време и срещата ни завърши с това, че той ме покани да прекарам отпуска си в Стайлс.
— Майка ми ще се зарадва да ви види, особено след всичките тези години — добави той.
— Тядобре ли е? — попитах аз.
— О, да. Сигурно сте чули, че се е омъжила отново?
Опасявам се, че изобщо не успях да прикрия изненадата си. В спомените ми мисис Кавендиш, омъжила се за бащата на Джон, тогава вдовец с двама сина, беше жена на средна възраст с приятна външност. Сега трябваше да е най-малко вече на седемдесет. Пред очите ми изплува образът на енергична и властна жена, ползуваща се с леко скандална известност сред благотворителните и светските кръгове, която обожаваше да открива разпродажби и да се показва като щедрата гранд дама. Тя наистина притежаваше голяма щедрост, подплатена от значително състояние, което изцяло й принадлежеше.
Провинциалното им имение, Стайлс Корт, беше закупено от мистър Кавендиш някъде в началото на съпружеския им живот. Той до такава степен се бе оказал под влиянието на жена си, че на смъртното си легло й завеща имението, както и по-голямата част от състоянието си; подобно разпределение беше явна несправедливост спрямо двамата му сина. Но втората им майка винаги бе проявявала голяма щедрост към тях; тъй като по време на втората сватба на баща си са били съвсем малки, фактически те винаги са я смятали за своя собствена майка.
По-малкият брат, Лорънс, бе имал крехка младост. Той завърши медицина, но не след дълго изостави лекарската професия, за да се установи в имението и да се отдаде на литературните си амбиции; не си спомням обаче стиховете му да са се ползували с някакъв успех.
Джон практикува известно време като адвокат, но в крайна сметка се отдаде на по-безметежния живот на провинциален скуайър. Бе се оженил преди две години и заживя със съпругата си в Стайлс, макар у мен да се таеше подозрението, че той би искал майка му да увеличи издръжката, за да може да се отдели в свой дом. Ала мисис Кавендиш не допускаше друг да се меси в плановете й, като винаги очакваше всички да се съобразяват с тях; в този случай тя наистина държеше най-важните конци в ръцете си — тези на кесията.
Джон забеляза изненадата ми при вестта за повторната женитба на майка му и се усмихна малко тъжно:
— Да не ви говоря пък на какво чудо случихме! — каза с горчиво раздразнение той. — Мога да ви кажа, Хейстингс, че животът ни стана истинско изпитание. А пък Иви… помните ли я?
— Не.
— А, тя май дойде след вас. Та тя е дясната ръка на майка ни, нейната компаньонка. Не е някоя красавица, но иначе е огън момиче.
— Какво бяхте започнали да казвате?
— О, за онзи нехранимайко! Никой не го знае откъде се взе, но се представи като втори братовчед или нещо подобно на Иви, макар самата тя като че ли не искаше много да се разчува за роднинството им. Този човек е пълна нула, това е ясно за всеки. Има огромна черна брада и носи лачени ботуши по всяко време! Ама майка ни веднага му хвърли око и го нае за секретар — нали я знаете как постоянно трябва да се разправя с по стотици дружества наведнъж?
Кимнах с глава.
— А когато дойде войната, те станаха хиляди. Ясно, че той й беше нужен. Само че преди три месеца всички щяхме да получим удар, когато тя изведнъж ни каза, че са се венчали с Алфред! Той трябва да е поне с двадесет години по-млад от нея! На всички е ясно защо е цялата тази работа — решил е да се сдобие с богатство. Но какво можеше да се направи? Тя сама си е господарка и реши да се омъжи за него.
— Навярно вие всички страдате от това.
— Да страдаме ли? Че ние сме на края на силите си!
И така, три дни по-късно аз слязох от влака в Стайлс Сейнт Мари — малка и някак си нелепа гаричка, която като че ли нямаше никакво сериозно оправдание за съществуването си, но независимо от това се мъдреше насред зелените ливади и селски пътища. Джон Кавендиш ме очакваше на перона и ме заведе до колата.
— Имам още някоя и друга капка бензин — каза той. — Дължа го най-вече на майка ми и нейните ангажименти.
Селото Стайлс Сейнт Мари се намираше на около две мили от гаричката, а имението Стайлс Корт беше на още една миля от другата му страна. Беше спокоен и топъл юлски ден. Като гледаше човек равните поля на Есекс, простиращи се така зелени и мирни под следобедните слънчеви лъчи, трудно можеше да се повярва, че недалеч оттук войната следваше своя предначертан път. Почувствувах се така, сякаш бях попаднал в друг свят. Като завивахме покрай портата, Джон се обади:
Има още...
— Боя се, че тук ще ви се стори доста тихо, Хейстингс.
— Но приятелю, точно от това имам нужда.
— Да, наистина, не е лошо, ако на човек му се иска да се поотпусне. Самият аз водя обучението на доброволците два пъти седмично, а освен това помагам и в стопанствата. Жена ми редовно върши стопанска работа. Всяка сутрин става в пет, за да издои кравите и не спира чак до обяд. По принцип животът тук никак не е лош, стига да не беше този Алфред Ингълторп! — Той внезапно спря колата и погледна часовника си. — Чудя се дали ще имаме време да приберем Синтия. Май не, защото тя сигурно вече е тръгнала, от болницата.
— Синтия? Но това не е съпругата ви, нали?
— Не, Синтия е под закрилата на майка ми — дъщеря на нейна съученичка, която се омъжила за някакъв непрокопсаник адвокат. Преди смъртта си пропилял всичко и така момичето останало сираче и без пукнат грош. Майка ми прояви милосърдието си и така от две години Синтия е като член на семейството. Работи в болницата Ред крос в Тадминстър, на седем мили от нас.
При последните му думи колата спря пред един чудесен стар дом. Дама в дебела вълнена пола се беше навела над розите и се изправи, като ни забеляза.
— Здравей, Иви! Ето го нашият ранен герой. Мистър Хейстингс — мис Хауърд.
Мис Хауърд стисна ръката ми изключително крепко, дори болезнено. Останах впечатлен от сините очи насред обветреното й лице. Тя беше жена на около четиридесет, с привлекателна външност и дълбок глас, почти мъжки по тембър; тялото й беше доста едро, а и нозете й, обути в грубовати ботуши, съвсем съответствуваха на размерите му. Не след дълго открих, че маниерът й на говорене се отличаваше с оскъдността на телеграфния стил.
— Плевелите растат — подпалена къща. Не можеш да смогнеш. Направо затискат. Внимателно трябва.
— Уверявам ви, че ще ми достави огромно удоволствие, ако мога с нещо да ви помогна — отвърнах аз.
— Няма нужда. Никаква полза. Само дето после ще съжалявате.
— Ти си истински циник, Иви — каза Джон със смях на уста. — Къде ще пием чай днес — вътре или навън?
— Навън. В такова хубаво време кой ще се вре вътре?
— Хайде, стига си градинарствала за днес. „Работникът заслужава своята заплата“, нали знаеш. Ела да се подкрепиш.
— Добре — отвърна мис Хауърд, сваляйки ръкавиците си, — май ще се съглася с вас.
Тя се запъти покрай дома към мястото, където бяха сервирани чаят и закуските — под сянката на огромен явор.
От плетените кресла се надигна една фигура и направи няколко крачки към нас.
— Съпругата ми, Хейстингс — каза Джон.
Никога няма да забравя първия път, когато видях Мари Кавендиш. Няма да забравя високата й, стройна фигура, очертана на фона на ярката светлина; живото усещане за тлеещ огън, който като че ли намираше израз единствено в нейните светлокафяви, забележителни очи, различни от очите на всяка друга жена, която съм познавал; напрежението в нейната неподвижност, което не можеше да не издаде лудешкия и волен дух на едно изискано и благородно тяло — всички тези неща оставиха белег в паметта ми, сякаш някой ме бе докоснал с горещо желязо. Няма да ги забравя никога.
Агата Кристи – жената, направила загадките модерни
