За първи път чух името на Алис Мънро преди няколко седмици, когато й бе присъдена Нобеловата награда за литература. След това разбрах, че моята неинформираност не е необичайна – тази канадска писателка е сравнително слабо популярна и превеждана извън родината си и САЩ.
Известно е, че мотивите за връчване на най-голямата награда за литература в света отдавна не са само литературни. Ако приемем, че някога са били такива. Нобеловият комитет спазва сложни и трудно предсказуеми правила за избор като редува държавите, континентите и пола на наградените. Така за Мънро се знае, че с нейната награда се отдава почит не само на Канада, но и на активните жени и особено на тези, които остават дейни до преклонна възраст – самата Мънро е на 82 години.[[more]]Любопитна да разбера какво пише Алис Мънро, си купих една от книгите й с разкази – тя е известна именно с разказите си. Попаднах на сборника „Бягство“ или "Runaway". Не зная дали е случайно, но в този сборник са събрани напълно женски истории и са толкова хубави, че „женската“ нобелова награда веднага придоби смисъл за мен.
Героините на Мънро са обикновени жени, които живеят в Канада в наше време – или последните няколко десетилетия. Те са еманципирани, но не са смели. А промяната изисква много повече смелост, отколкото си мислим понякога. Жените в разказите на Мънро се опитват да се променят, но рядко успяват, оплетени в рутината на своите бракове, връзки или любови, към които се връщат отново и отново. И понеже знам, че в живота, уви, наистина става така, не мога да се сърдя на авторката, че не е украсила литературата с хепи енд. Историите са разказани красиво и семпло, така че създават почти визуално присъствие. Някои от героините ми станаха толкова близки, че ми се искаше да говоря с тях и да им подам ръка.
Надявам се скоро да четем Алис Мънро на български и да добавим още една писателка в списъка си с любими автори.
