Четенето ми през 2017 г. започна с дебютни романи, какъвто е и "Анна и Говорещия с лястовици" на Гавриел Савит. Историята, тръгваща от едно трагично събитие (Sonderaktion Krakau), е своеобразен жест на отдаване на почит към корените на американския автор.
Ще ви спестя аналогиите между разказаното от него с подобните "Изборът на Софи" на Уилям Стайнър и Алън Пакула, "Пътят" на Кормак Маккарти и най-вече с твърде популярната "Крадецът на книги" на Маркъс Зюсак. На мен обаче двойката, вървяща във времето и земите на войната, балансираща между Вълците и Мечките и крепяща се на тънкия конец на възможните реалности, ми напомняше на онази от "Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат" от Ишбел Бий.
Случващото се със седемгодишната дъщеря на самотния професор лингвист от Ягелонския университет в Краков и странния висок мъж, умеещ да се преобразява, единственият, който е поел отговорността за оцеляването й, е приказка, притежаваща собствена сурова красота. [[more]] Безжалостна е тази книга, подчинена на оцеляването не само на индивидите, етносите, но и на държавата. Момиченцето и заменилият баща му друг професор са вплетени в съдбата на разделената между два силни звяра Полша, губеща своята жизненост, разпадаща се на отделни враждебни една към друга общности, методично и прецизно лишавана от онези, които могат да я съживят.
В този свят, в който съчувствието е кратко и обърнато само към онези, които припознаваме като част от рода ни, всичко трябва да е премислено, дозирано до последната частица от секундата, за да може реката да следва своя път... Всяко излизане от руслото може и да е причина за смях и музика, но също така носи страдание и нарушава баланса. А старателно изграждан, веднъж тръгнал да се разпада, нарушеният баланс повлича след себе си всички възможни злощастия, които трябва да бъдат преодолени и забравени в новата земя и новия език, където Анна ще изгради наново себе си.
