Неделен книжен клуб

"Аз съм принцеса Анастасия", дебютният роман на Ариел Лоуън

Неделен книжен клуб

След трагедията, разиграла се в мазето на "Ипатиевата къща" в Екатеринбург на 16 срещу 17 юли 1918 година, по цял свят се появяват множество претенденти, че са оцелели по чудо – от престолонаследника Алексей през княгините Олга, Татяна, Мария, Анастасия. Не е съвсем ясно защо най-устойчиво е точно убеждението, че принцеса Анастасия е останала жива, но приказки за живота й след разстрела има по едва ли не по целия свят. Дори България участва, като в легендата е забъркан полковник от ДС, с достъп до "достоверна" информация, свързана с група белоемигранти от казанлъшкото село Габарево.

Мистериозно появилата се в психиатрична лечебница, спасена след опит за самоубийство млада жена, покрита с множество белези от куршуми и прорезни рани, получила след време документи на името Ана Андерсон – това е вероятно най-известната версия за съдбата на спасената по чудо принцеса.

Това е темата на дебютния роман на Ариел Лоуън – "Аз съм принцеса Анастасия". Тук историята се развива в две паралелни линии, а тази, представена от Ана, върви отпред назад.

Авторката не крие симпатиите си към предпочитания от нея образ, но за мен не е успяла да му предаде плътност, убедителност, да го направи жив. Тя и всички останали литературни герои са може би една идея, но не дотам като от филм на "Дисни".

Книгата ме разочарова като читател. Липсваше ми онази вътрешна логика, която прави от художествената измислица възможна истина. Няма го равновесието между двете истории, както и това в основната, където отричащите, че Андерсон е истинската Анастасия, са добре представени, с ясни и разбираеми основания и мотиви. В същото време поддръжниците на каузата (особено отдадените) стоят като измислени, невъзможно е да бъде обяснено какво ги води – самозаблуда, корист, двете или...  С други думи – има какво да се желае, за да бъде историята наистина добра.

 

"Присъдата е смърт" на Антъни Хоровиц