Хърватската писателка Дубравка Угрешич е една от участниците в мащабния литературен проект “Митовете” на шотландското издателство “Кенънгейт”, в който писатели от цял свят дават своя интерпретация на класическите фолклорни предания. Идеята е заглавията да стигнат до сто на брой и сред поканените и участващите има имена като Маргарет Атууд, Дона Тарт, Виктор Пелевин...
Родена през 1949 г. в Хърватско (тогава част от Социалистическа федеративна република Югославия) с баща хърватин и майка българка от Бургас, писателката е една от така наречените през 1992 г. в родината си “вещици”, които в конфликта между сърби и хървати опитват да не заемат страна. Тя избира доброволното “изгнание”. Понастоящем живее в Амстердам, макар и често да се завръща в Загреб.[[quote:0]]Романът “Баба Яга снесла яйце” бе първата ми среща с Дубравка Угрешич – нелек личен избор между познатия и обичан Давид Албахари и любопитството към новата книга, част от споменатият вече проект. Накрая всичко се избистри в прехласнато очарование и нежелание страниците на книгата да свършват.
Това е един от онези текстове, които те карат и да се смееш, и да се гневиш, да разпознаваш парчета от собствената си действителност, да се изненадващ от неочаквани развръзки или познание, което досега ти е убягвало, да се замисляш за страхове, които обикновено замиташ под чергата на съзнанието си.
Първата част е наречена на една от задачите, поставяни от приказната героиня на попадналите в клопката на нейната къщичка – “Отиди там – не знам къде, донеси ми онова – не знам какво”. Тя ме върна към времената, когато почти всяко семейство вманиачено миеше, лъскаше и почистваше дома си, подаваше на идващите гости терлици, жените се притесняваха какво ще си помислят за техните качества на домакини; припомни ми съпротивата на собствената ми майка срещу вещите, закупени от нас за улеснение на последните й години... Накара ме да се замисля за изгубването ни в страшните дебри на болестта на старостта – алцхаймер. Разходи ме в посткомунистическия пейзаж на бившата ни черноморска красавица Варна. Беше едно тихо и леко печално съпреживяване.
Във втората част “Питай, ала знай, всяко питане не води до добър край” за петзвездното великолепие на “уелнес”-центъра в известен курорт от още една бивша членка на “социалистическото ни семейство” изпъква конфликтът между съвременната култура, прекланяща се пред вечна младост и красота, и трите приятелки от онова чистофайническо поколение на майка ми. Имаше моменти, в които се заливах от смях в привидно уж противоречивите ситуации. Събраните по случайност или не различни представители на балканската ни душевност и “вълшебните” обрати ме караха да се кискам на колоритния ни начин за общуване. А стихотворението, изрецитирано от застарелия чешки галант Арнош Козени за утеха на най-младата от трите съвременни представителки на баба-ягиното сестринство, направо ме умили...[[more]]В третата част млада българска фолклористка прави – уж за оценяващия редактор – един обзор доколко текстът на първите две части има нещо обща с мита за прочутата вещица, на различните й проявления и трактовки по света. Той вече ме смая с изплъзналия ми се момент за “овладяването” на злата бабичка от смелите юнаци – момента, в който, за да не бъде уловен и складиран като хранителен припас, героят изрича така познатите на хиляди млади и стари момичета думи “сложи масата да ям”. Страшна, могъща, зловеща... загубилата властта си бивша Велика майка – окарикатурена, натикана в пространството между живота и смъртта, е поставена на мястото, където са всички жени през патриархата. Място, което нашите мили момчета, свикнали с удобството на привилегията да са от “правилния” пол, все още никак не биха желали да ни позволят да напуснем.
Независимо от коя позиция и с какви очи ще четете този наистина остроумно ироничен текст, в който има и носталгия, и тъга, повярвайте, момичета, той заслужава 100 процента времето, което ще му отделите, защото наистина... най-малко знаем за онези, които обичаме и са близо до нас.
